Цифрова крепост - Страница 62

К оглавлению

— Спокойно, Сюзан — каза Стратмор и сложи твърдата си ръка върху рамото й.

Окуражителното му докосване я извади от вцепенението и тя изведнъж си спомни защо бе тръгнала да го търси. И извика:

— Шефе! Грег Хейл е „Северна Дакота“!

В полумрака се възцари дълга тишина. Накрая Стратмор проговори с глас, повече объркан, отколкото изненадан:

— Какво говориш?

— Хейл — прошепна Сюзан — е „Северна Дакота“.

Нова дълга пауза, през която Стратмор обмисляше последиците от думите на Сюзан.

— Трейсърът? — беше все така объркан. — Открил е Хейл?

— Трейсърът още не е свършил. Хейл го бе прекъснал първия път!

И Сюзан продължи с подробно обяснение как Хейл е прекъснал работата на трейсъра й и как тя е открила електронна поща от Танкадо в анонимния акаунт на Хейл. Отново последва мъчително дълга пауза. Накрая Стратмор поклати глава и каза недоверчиво:

— Няма начин Грег Хейл да е подсигуровката на Танкадо! Това е абсурдно! Танкадо никога не би се доверил на Хейл.

— Шефе — каза тя, — Хейл веднъж ни провали със „Скипджак“. Танкадо му е вярвал.

Стратмор не можеше да намери думи, с които да възрази.

— Спри TRANSLTR — замоли го Сюзан. — Разкрихме „Северна Дакота“. Нека сега повикаме охраната. Да се махнем най-сетне оттук.

Стратмор вдигна ръка, за да покаже, че му трябва малко време, за да помисли.

Сюзан гледаше тревожно към отворената шахта. Тя се намираше точно зад TRANSLTR, но червеникавото сияние, бликащо от нея, се разстилаше върху черните плочки на пода като огън върху лед. „Хайде, моля те, обади се на охраната. Прекъсни TRANSLTR! Да излезем оттук!“

Изведнъж Стратмор взе решение — и бе готов за действие.

— Следвай ме! — нареди той и закрачи към отвора на шахтата.

— Шефе! — опита се да го спре тя. — Хейл е опасен. Той…

Но Стратмор вече изчезваше в тъмнината. Сюзан побърза да последва силуета му. Началникът й заобиколи TRANSLTR и се приближи до отвора в пода. Надникна в алената бездна. Вдигна очи и огледа залата на „Крипто“. После се наведе, вдигна капака, завъртя го и го пусна да се затвори с тежък грохот. „Крипто“ отново се превърна в тъмна тиха пещера. Но „Северна Дакота“ вече не можеше да избяга. Стратмор клекна и завъртя ръчката на ключалката. Тя щракна. Подземните нива бяха запечатани.

Нито той, нито Сюзан чуха тихите стъпки, отиващи към „Възел 3“.

60.

Двуцвет тръгна по тесния коридор, който водеше от верандата към дансинга. Обърна глава, за да провери в отражението как му стои безопасната игла, и усети зад себе си застрашителното присъствие на висок човек. Обърна се рязко, но вече беше прекалено късно. Две ръце като клещи с лекота го приковаха до огледалната стена.

Пънкът опита да се изскубне.

— Едуардо? Ей, пич, ти ли си? — Усети ръка да минава през портфейла му, но миг по-късно отново бе здраво притиснат към стената. — Еди! — извика пънкът. — Стига си се ебавал! Някакъв тип търсеше Меган. — Човекът го държеше здраво. — Ей, Еди, пич… престани! — Но когато най-сетне се досети да погледне в огледалото, в което бе натиснато лицето му, видя, че човекът зад него изобщо не е неговият приятел.

Лицето беше обсипано с белези от шарка. Две безжизнени очи го гледаха иззад очила с телени рамки. Мъжът се наведе напред и опря уста в ухото на Двуцвет. Странен, задавен глас задавено изграчи:

— Adonde fue? — Къде отиде той? — Гласът определено беше много странен.

Пънкът замръзна, парализиран от страх.

— Adonde fue? — повтори гласът. — El Americano.

— Ъъ… на летището. Aeropuerto — заекна Двуцвет.

— Aeropuerto? — повтори мъжът. Тъмните му очи внимателно наблюдаваха устните на Двуцвет в огледалото.

Пънкът кимна.

— Tenia el anillo? — Намери ли пръстена?

Ужасѐн, Двуцвет само завъртя глава.

— Viste al anillo? — Ти видя ли пръстена?

Двуцвет се поколеба. Какъв беше правилният отговор на това?

— Viste al anillo? — настоя приглушеният глас.

Двуцвет кимна утвърдително, надяваше се честността поне веднъж да му помогне. Не се случи така. Секунди по-късно тялото му се свлече на пода с пречупен врат.

61.

Джаба лежеше по гръб, заклещен наполовина в отворения компютър. В устата си стискаше фенерче, в ръката — поялник, а на корема му бе разстлана електрическа схема. Току-що беше приключил със запояването на нов комплект атенюатори към повредената дънна платка. Мобилният му телефон иззвъня.

— Мамка му… — изруга той и се опита да бръкне за телефона си през плетеницата от кабели. — Джаба…

— Джаба, пак съм аз — Мидж.

Лицето му просветна.

— Мидж. Два пъти за една нощ? Хората ще започнат да шушукат.

— В „Крипто“ има проблем — каза тя напрегнато.

Джаба се намръщи.

— Това нали го обсъдихме. Не помниш ли?

— Проблем със захранването.

— Не съм електротехник. Обади се в отдел „Поддръжка“.

— Куполът е тъмен.

— Привидяло ти се е. Върви си у дома. — И той отново насочи вниманието си към схемата.

— Черен е като катран! — извика тя.

Джаба въздъхна и остави фенерчето.

— Мидж, първо, там има монтирано аварийно захранване. И никога не може да стане черен като катран. На второ място, точно в момента Стратмор може да вижда „Крипто“ малко по-добре от мен. Защо не се обадиш на него?

— Защото това е свързано с него. Той крие нещо.

Джаба извъртя очи.

— Мидж, сладурче, в момента съм се оплел до ушите в един сериен кабел тук. Ако ме викаш на среща, ще го разрежа и ще се освободя. Но ако не е така, позвъни в „Поддръжка“.

— Джаба, става дума за нещо много сериозно. Усещам го.

Дали наистина можеше да го усети? От друга страна, помисли си Джаба, официално се знаеше, че напоследък Мидж не е на кеф.