Цифрова крепост - Страница 7

В центъра на пода, като връх на колосално торпедо, се издигаше машината, за която бе построен този купол. Издълженият черен контур се извисяваше на седем метра. Плавните очертания създаваха впечатление за замръзнал в леда кашалот, опитващ да се изтръгне от смъртоносната прегръдка.

Това бе TRANSLTR — най-скъпият компютър на света, машината, която АНС се кълнеше, че не съществува.

Подобно на айсберг, 90% от обема на компютъра се криеха под пода. Тайната бе надеждно заключена в керамичен силоз, влизащ цели шест етажа под земята — грамадна „ракета“, заобиколена от плетеницата на висящ във въздуха лабиринт от стоманени пътеки, кабели и тръбопроводите на фреоновата охладителна система. Мощните генератори в основата на съоръжението равномерно бучаха с инфразвук, от което акустиката в „Крипто“ оставяше у новодошлия тревожното впечатление, че се намира в гробница.

TRANSLTR, както всички технологични нововъведения, бе рожба на нуждата. През 80-те години АНС бе станала свидетел на революция в телекомуникациите, революция, на която бе съдено да промени веднъж завинаги света на разузнаването. Причината за това можеше да бъде изразена с една дума — интернет. И още по-точно — широкият обществен достъп до всеобхватната мрежа. И още по-конкретно — използването на електронна поща.

На престъпници, терористи и шпиони бе втръснало телефоните им да бъдат денонощно подслушвани, така че те веднага прегърнаха новата възможност за глобални комуникации. Имейлът предлагаше сигурността на конвенционалната поща и бързината на общуване по телефона. Понеже съобщенията се предаваха по подземни фиброоптични кабели и изобщо не излизаха над земята, това правеше прехващането им невъзможно… или поне така се смяташе.

В действителност за магьосниците на АНС прехващането на кръстосващите из интернет имейли бе по-просто от детинска игра. Защото интернет съвсем не бе новото откритие, за каквото го смяташе широката общественост. Интернет бе създаден три десетилетия по-рано от Министерството на отбраната като огромна мрежа от компютри, проектирана по начин, гарантиращ сигурността на правителствените комуникации в случай на ядрена война. Очите и ушите на АНС бяха станали старите професионалисти, измислили интернет. Не след дълго хората, вършещи незаконен бизнес чрез електронна поща, усетиха, че тайните им съвсем не са така надеждно скрити. ФБР, Бюрото за борба с наркотиците, Данъчната служба и останалите правоохраняващи агенции на Съединените щати — активно подпомагани от назначените на работа в АНС изобретателни хакери — подхванаха вълна от арести и се почнаха съдебни процеси.

Естествено, когато ползващите компютри по света откриха, че американското правителство има открит достъп до съдържанието на електронната им поща, се надигна възмутен вой. Дори онези, които си изпращаха имейли с най-невинно съдържание, намериха това нарушаване на тайната на личната им кореспонденция за недопустимо. Предприемчиви програмисти от всички страни започнаха да работят над проблема по осигуряване тайната на комуникациите. Този проблем скоро бе решен и така се роди криптографията с публично известен ключ.

Концепцията бе гениални проста. Тя се състоеше в използване на софтуер с прост потребителски интерфейс, който може да се инсталира на всеки домашен компютър и който бе способен да кодира текста на всеки имейл по такъв начин, че да го направи абсолютно нечитаем. Всеки потребител можеше да напише писмо и да го прекара през шифроващия софтуер, който превръщаше текста в привидно случаен набор от символи. Всеки, прехванал такова съобщение, щеше да види на екрана на своя компютър безсмислица.

Единственият начин да се разшифрова „безсмислицата“ бе да се въведе ключът на подателя — пазена в тайна комбинация от символи, чиято роля бе подобна на ролята на личния идентификационен код, използван при дебитните карти например. Този ключ естествено бе дълъг и сложен и в него се сдържаше цялата информация, нужна на дешифриращата програма, за да изпълни математическите операции, в резултат на които кодираният текст се превръщаше в оригиналното съобщение.

Сега вече всеки потребител можеше да изпраща електронна поща спокоен, че тайната й ще бъде запазена. Дори съобщението да бъдеше прехванато, само разполагащите с ключа можеха да го разчетат.

АНС почувства промяната незабавно. Шифрите, с които трябваше да се занимават математиците, вече не бяха прости субституции, решавани с лист и молив — вече ставаше дума за компютърно генерирани хеш-функции, използващи резултати от теорията на хаоса и многоазбучни схеми на заместване, способни да превърнат всеки текст в напълно лишена от смисъл последователност от символи.

Първоначално използваните ключове бяха къси и не затрудняваха особено компютрите на АНС. Например, ако избраният ключ се състоеше от десет цифри, компютърът бе програмиран да изпробва всяка комбинация от 0000000000 до 9999999999, в резултат на което рано или късно правилният ключ неизбежно бе намиран. Тази „игра“ на проби и грешки стана известна под името „метод на грубата сила“. Вярно, губеше се време, но поне резултатът бе гарантиран. Когато светът научи за този метод, ключовете започнаха да стават все по-дълги. В резултат нужното на компютрите време, за да налучкат правилния ключ, се удължи от часове на дни, после на седмици и месеци, за да стигне до години. С навлизането в 90-те години избираните ключове не само бяха с над 50 символа дължина, но и включваха не само цифри, а пълната гама от възможни символи в така наречената ASCII-таблица, осъществяваща кодирането на символите в използваем от компютрите двоичен код. Сега вече възможният брой на различните комбинации бе от порядъка на 10. Да се „познае“ ключът при това положение бе толкова безнадеждно, колкото да се избере правилната песъчинка от петкилометров плаж. Математиците бяха пресметнали, че атаката по метода на грубата сила срещу един-единствен стандартен 64-битов ключ ще отнеме на най-бързия суперкомпютър на АНС — свръхсекретния Cray/Josephson II — над деветнайсет години непрекъсната работа. Очевидно бе, че когато компютърът най-сетне се справеше и разбиеше шифъра, съдържанието на съобщението вече нямаше да има никакво практическо значение.