Цифрова крепост - Страница 80

Бекър се вдигна от безжизнената тийнейджърка. Чу бързо приближаващи крачки. Тежко дишане.

— Adios — прошепна мъжът и скочи като пантера към кабинката на тоалетната.

Разнесе се глух пукот. Проблесна нещо червено. Не беше кръв. Беше нещо друго. Някакъв предмет се материализира сякаш от нищото, излетя от кабинката и удари убиеца в гърдите, принуждавайки го да стреля частица от секундата по-рано. Беше пътната чанта на Меган.

Миг по-късно Бекър изхвръкна от кабинката, заби рамо в гръдния кош на мъжа и го отхвърли назад, върху умивалника. Разнесе се силен трясък. Огледалото се пръсна на парчета. Пистолетът падна на пода. Двамата също. Бекър побърза да се отскубне и се хвърли без замисляне към изхода. Улохот грабна оръжието, извъртя се и мигновено стреля. Куршумът се заби в затварящата се врата на тоалетната. Огромното празно пространство на залата се стори на Бекър като непрекосима пустиня. Краката му го понесоха напред със скорост, на която не бе подозирал, че е способен. Стигна с плъзгане до въртящата се врата — и стъклото пред него се пръсна и посипа дъжд от парчета, Бекър заби рамо в рамката и вратата послушно се завъртя. Миг по-късно той излетя на тротоара пред входа.

Там чакаше такси.

— Dejame entrar! — изкрещя Бекър и заблъска заключената врата. „Пуснете ме да вляза!“. Шофьорът не се подчини — предишният пътник, мъж с очила с телени рамки, го бе предупредил да го чака. Бекър се обърна и видя Улохот да се приближава към въртящата се врата с пистолет в ръка. После погледна малката „Веспа“ на тротоара. „Това е краят“.

Улохот излезе през въртящата се врата и видя Бекър да се опитва да стартира веспата. Усмихна се и вдигна пистолета.

„Дроселът!“ Бекър трескаво забърка из лостчетата под резервоара. После отново скочи на педала. Двигателят изкашля и заглъхна.

— El anillo. — Гласът идваше от съвсем близо.

Бекър вдигна поглед и видя черната дупка на дулото. Заби крак върху стартера. Куршумът изсвири покрай главата му, защото малкият мотопед се събуди за живот и скочи напред. Бекър се вкопчи в него — разбираше, че това е единственият му шанс да оцелее. Мотопедът прелетя през малката тревна площ, поднесе на ъгъла и се понесе към пистата.

Вбесен, Улохот изтича при чакащото го такси. След секунди шофьорът лежеше замаян на тревата и гледаше как таксито му изчезва в облак прах.

82.

Щом започна да осъзнава последиците от обаждането на Стратмор до охраната, замаяният Грег Хейл бе обхванат от паника. „Охраната идва!“ Сюзан започна да се измъква, той се сепна, стисна я през кръста и я дръпна.

— Пусни ме! — изкрещя тя и викът й отекна под купола. Хейл трескаво разсъждаваше. Ходът на командър Стратмор напълно го бе изненадал. „Стратмор се обади на охраната! Прости се с плановете си за «Цифрова крепост»!“

Хейл бе твърдо убеден, че Стратмор в никакъв случай няма да изпусне възможността, която му предоставяше „Цифрова крепост“. Тази „задна врата“ бе уникален шанс.

Със засилването на паниката, съзнанието на Хейл започна да си прави шеги: накъдето и да погледнеше, виждаше насочената към него берета. Започна да се върти, притиснал Сюзан към себе си, за да не даде на Стратмор възможност да го застреля. В плен на страха, Хейл придърпа Сюзан към стълбите. Всеки момент щеше да бъде възстановено осветлението, вратите щяха да се отворят и през тях да нахлуе екипът на тежковъоръжената полиция.

— Боли! — задавено извика Сюзан. Дишаше с мъка по време на отчаяните пируети на Хейл.

Хейл обмисли варианта да я пусне и да опита да се хвърли към асансьора на Стратмор, но това си беше живо самоубийство. Първо, не знаеше паролата и второ, да излезе навън без заложник, бе все едно сам да си тегли куршума. Дори неговият „Лотус“ не бе в състояние да се скрие от хеликоптерите на АНС. „Сюзан е единственото, което все още пречи на Стратмор да ме очисти“.

— Сюзан — прошепна в ухото й Хейл, докато я влачеше като чувал към стълбата, — ела с мен! Кълна се, че няма да ти направя нищо!

Докато се бореше със съпротивляващата се заложница, Хейл осъзна, че има нови проблеми. Дори някак да успееше да отвори асансьора на Стратмор, Сюзан явно щеше да се бори с него по целия път на излизането им от комплекса. Хейл много добре знаеше, че асансьорът на Стратмор спира само на едно място — „Подземната магистрала“, подземен лабиринт с ограничен достъп от пътища, използвани тайно от шефовете на АНС — и нямаше никакво намерение да се загубва из подземните коридори със съпротивляваща се заложница. Това беше смъртоносен капан. Дори по някакво чудо да се измъкнеше оттам, той не разполагаше с оръжие. Как щеше да накара Сюзан да измине с него пътя до паркинга? И как щеше да шофира?

Отговорът прозвуча в главата му с гласа на един от професорите, които бяха чели на морските пехотинци лекции по военна стратегия: „Принудата само ще ти донесе човек, който ще се бори с теб; но убедиш ли някого да мисли както ти искаш, това ще ти донесе съюзник“.

— Сюзан — отново каза Хейл, — Стратмор е убиец! Ти си в опасност!

Но Сюзан сякаш не го чуваше. Хейл и сам съзнаваше, че този подход не може да я убеди: Стратмор никога нямаше да стори нищо лошо на Сюзан и тя го знаеше.

Хейл отчаяно се взря в тъмнината; питаше се къде ли се е скрил Стратмор. Не се бе обаждал от няколко минути, а това допълнително изнервяше Хейл. Той усещаше, че времето му изтича. Охраната всеки момент щеше да се появи.

Във внезапен изблик на сила, Хейл обхвана Сюзан с две ръце през кръста и я задърпа нагоре по стълбата. Но тя заби крака в първото стъпало и се заоттласква. Беше безсмислено, разбира се, и той с лекота преодоля съпротивата й.