Цифрова крепост - Страница 87

Бекър знаеше, че би трябвало да е обзет от паника. Но не изпитваше нищо. Знаеше точно къде отива. Зави наляво по Менендез Пелайо и завъртя газ до дупка. Мотопедът профуча през малък парк и излезе на плочите на Матеус Гаго в тясната еднопосочна улица, която извеждаше пред портата „Барио Санта Круз“.

Още съвсем малко!

Таксито го последва, наближаваше застрашително. Профучаха през Санта Круз, но това струваше на преследвача му страничното огледало — удари го в стената на ниската арка.

Бекър знаеше, че е победил. Санта Круз бе най-старата част на Севиля. Тук между сградите нямаше пътища, а само лабиринт от тесни улички, застроени още по време на Римската империя. Бяха достатъчно широки само за пешеходци и малки мопеди. Бекър добре помнеше как преди време се бе загубил из тези градски пещери.

Ускори по финалната отсечка на Матеус Гаго, наречена на готическата катедрала от единайсети век — тя вече се извисяваше пред него. До нея се издигаше иглата на високото 125 метра минаре „Жиралда“. Това беше Санта Круз, дом на втората по големина катедрала на света и храм за най-старите и най-набожни католически фамилии на Севиля.

Бекър изфуча по каменния площад. Чу изсвирването на куршум, но беше прекалено късно — Бекър и мотоциклетът му изчезнаха по надолнището на тесния път „Калита де ла Вирген“.

88.

Фарът на веспата хвърляше остри сенки по стените. Като сменяше скоростите, Бекър маневрираше между белосаните сгради — пукотът на ауспуха несъмнено ги изваждаше от съня им рано в тази неделна утрин.

Бяха изтекли не повече от трийсет минути след бягството на Бекър от летището. Трийсет минути, през всяка от които се бе спасявал по един или друг начин, но през цялото това време мозъкът му не бе преставал да си задава няколко прости въпроса: „Защо се опитва да убие точно мен? Какво толкова има в този пръстен? Къде е самолетът на АНС?“ От време на време в съзнанието му пробягваше и трупът на свилата се в тоалетната Меган и тогава отново започваше да му призлява. Бе се надявал да прекоси квартала по диагонал и да излезе от другата страна, но Санта Круз е крайно объркващ лабиринт от преплитащи се криви и тесни улички. Беше невъзможно да караш, без да сбъркаш много пъти и без да навлезеш в задънени улички, така че Бекър бързо загуби ориентация. От време на време вдигаше поглед към „Жиралда“, за да има представа къде се намира, но стените, между които се провираше, бяха толкова високи, че най-често можеше да види само тънка ивица от просветляващото небе.

Питаше се къде ли е мъжът с очилата с телените рамки и разбираше, че не бива да се заблуждава, че се е отказал. Убиецът най-вероятно го следваше пеша. Бекър с усилие извърташе веслата по острите завои. Пукотът на двигателя отекваше из тесните улички и със сигурност го правеше лесна мишена в утринната тишина на Санта Круз. Единственото му преимущество в този момент бе скоростта.

След дълга поредица завои Бекър излезе на Т-образно кръстовище с надпис „Ескуина де лос Рейес“. Знаеше, че това е лошо, защото вече беше минавал оттук. Докато седеше, яхнал пърпорещия на празен ход мотопед, и се питаше какво да прави, двигателят се изкашля няколко пъти и заглъхна. Стрелката на индикатора сочеше VACIO. И сякаш очаквала точно този момент, в долната част на уличката отляво на него се появи сянка.

Човешкият мозък е най-бързият съществуващ компютър. За нищожна част от секундата Бекър регистрира сянката и формата на очилата, претърси паметта за съвпадение, намери едно, отчете свързаната с него опасност и потърси решение. И пак намери само едно. Скочи от вече безполезния мотоциклет и се втурна със спринт в обратната посока.

За негово нещастие Улохот вече бе на твърда земя, а не в такси — и спокойно вдигна пистолета си и стреля.

Куршумът го забърса съвсем малко преди да завие на близкия ъгъл. Той дори направи пет-шест крачки по инерция, преди сетивата му да реагират. Първо усети нещо подобно на ужилване малко над хълбока. Усещането бързо премина в топло гъделичкане. Бекър разбра какво е станало едва когато видя кръвта. Нямаше болка, абсолютно никаква болка — и той продължи стремглавия си бяг из лабиринта на Санта Круз.

Улохот се хвърли след жертвата си. За момент беше изкушен да се прицели в главата на Бекър, но беше професионалист и знаеше каква е вероятността за успех от това разстояние. Бекър бе движеща се цел и прицелването в средата на тялото му предлагаше максимален шанс за улучване както във вертикална, така и в хоризонтална посока. Решението се бе оказало правилно. Бекър наистина се бе помръднал в последния миг, така че вместо напълно да пропусне главата, ако бе стрелял в нея, сега Улохот поне го бе улучил в тялото. Знаеше, че куршумът само е одраскал Бекър, но все пак бе изиграл ролята си. Беше установен контакт, жертвата бе докосната от смъртта. И сега играта ставаше съвсем различна.

Бекър се носеше напред почти слепешката. Завиваше, избягваше дългите прави участъци. Но стъпките зад него бяха неумолими. Съзнанието му бе неспособно да предложи решение. Всъщност то продължаваше да мълчи по всички въпроси, основните, сред които бяха къде се намира и кой го преследва? Беше му останал само инстинктът, чувството за оцеляване, страхът и неконтролируемата енергия.

Куршум се пръсна в една синя плочка до главата му. Дъжд от ситни стъклени частици се посипа по врата му. Той със залитане се хвърли в уличката наляво, после в друга. Чу се, че вика за помощ, но с изключение на кънтящите му крачки и напрегнатото му дишане, утринният въздух оставаше смразяващо неподвижен.