Цифрова крепост - Страница 94

Не бе имал никакви съмнения кой ще убие Танкадо. Танкадо бе в Испания, а Испания означаваше Улохот. Четиридесет и две годишният наемник бе сред любимите му професионалисти. Работеше за АНС от години. Роден и израсъл в Лисабон, Улохот бе изпълнявал задачи за АНС из цяла Европа. И нито веднъж не бе оставил улики, които да го свържат с Форт Мийд. Единственият проблем бе, че Улохот бе глух и телефонната комуникация с него бе невъзможна. Неотдавна Стратмор бе организирал да доставят на Улохот последната играчка на АНС — джобния компютър „Монокъл“. После сам си бе купил SkyPager и го бе програмирал да работи на същата честота. От този момент връзката с Улохот бе станала не само мигновена, но и непроследима.

Първото съобщение, което му бе изпратил Улохот, бе толкова просто, че изключваше всякаква възможност за грешка. Вече го бяха обсъдили. Убий Енсей Танкадо. Вземи ключовата фраза.

Стратмор никога не се бе интересувал как точно Улохот върши магията си, но той отново се бе справил. Енсей Танкадо бе мъртъв, а властите бяха убедени, че става дума за сърдечен удар. Убийство по учебник… с едно изключение — Улохот не бе преценил добре мястото. Явно смъртта на Танкадо на обществено място бе необходима част от илюзията. Само че за нещастие хората наоколо се бяха намесили прекалено бързо. Улохот се бе видял принуден да се скрие, преди да има възможност да претърси трупа за ключа. А когато пушилката се бе уталожила, тялото на Танкадо се бе озовало в ръцете на съдебния патолог.

Стратмор бе побеснял — Улохот проваляше мисия за пръв път и това бе станало във възможно най-неподходящ момент. Вземането на ключа бе критично важно, но Стратмор бе осъзнал, че е безумие да изпрати глухия Улохот в моргата. Затова бе потърсил други възможности. Една втора схема на действие бе започнала да се материализира и изведнъж Стратмор бе видял шанс да спечели на два фронта и да осъществи две мечти вместо една. Така че бе събудил Дейвид Бекър в шест и половина сутринта.

97.

Фонтейн влезе с гръм и трясък в заседателната зала. Бринкерхоф и Мидж го следваха по петите.

— Ето! — задъхано обяви Мидж и трескаво посочи прозореца.

Фонтейн погледна към святкащия купол на „Крипто“ и се ококори невярващо. Не, това определено не бе част от плана.

— Прилича на проклето диско — избърбори Бринкерхоф.

Фонтейн гледаше и се опитваше да разбере какво става там. През няколкото години работа на TRANSLTR подобно нещо не се бе случвало. „Прегрява“, реши той. И се удиви, че Стратмор вече не го е изключил. На администратор от нивото на Фонтейн бе нужна част от секундата, за да вземе решение.

Той грабна слушалката на интеркома от заседателната маса и набра вътрешния номер на „Крипто“. Звукът в слушалката му подсказа, че има проблем с номера, който търси.

Фонтейн стовари обратно слушалката.

— По дяволите! — Вдигна я пак и набра номера на мобилния телефон на Стратмор. Този път сигналът за избор бе нормален.

Шест позвънявания.

Бринкерхоф и Мидж като хипнотизирани гледаха как директорът на АНС крачи из залата като тигър на верига. Лицето му бе тъмночервено от гняв.

Той отново тресна слушалката.

— Не мога да повярвам! — изръмжа директор Фонтейн. — „Крипто“ всеки момент ще експлодира, а Стратмор не отговаря на проклетия си телефон.

98.

Улохот изскочи от личните покои на кардинал Гуера под ослепителното утринно слънце. Заслони очи и изруга. Намираше се извън катедралата в малък вътрешен двор, заобиколен от висок каменен зид, западната стена на кулата „Жиралда“ и две огради от ковано желязо. Портичката бе отворена. От другата й страна се намираше площадът. Празен. В далечината се виждаха стените на Санта Круз. Невъзможно беше Бекър да е стигнал толкова далеко толкова бързо. Улохот огледа двора още веднъж. „Тук е. Няма къде другаде“.

Дворът, „Хардин де лос Наранхос“ беше известен в Севиля заради своите двайсет портокалови дървета. А самите дървета пък бяха известни в града като рожденото място на английския конфитюр. Някакъв английски търговец от осемнайсети век закупил навремето трийсет бушела портокали от севилската църква и ги откарал в Лондон, колкото да установи, че плодът бил непоносимо горчив. Опитал се да направи конфитюр от кората и се разбрало, че трябва да добави килограми захар, за да може крайният продукт да се яде. Така се родил портокаловият конфитюр.

Улохот тръгна към горичката с изваден револвер. Дърветата бяха стари и клоните бяха високо. Дори най-ниските не можеше да се стигнат с ръка, а пък самите стебла бяха прекалено тънки, за да предлагат някаква защита. Улохот отново се увери, че вътрешният двор е празен. После вдигна поглед натам, където се извисяваше „Жиралда“.

Входът за спиралното стълбище на „Жиралда“ беше преграден с въже и малка дървена табела. Въжето висеше неподвижно, без намек за поклащане. Улохот проследи с поглед сто двайсет и пет метровото минаре и първата му мисъл бе, че това е безумие. Нямаше начин Бекър да се окаже толкова тъп. Единственото стълбище обикаляше по вътрешната повърхност на стената и свършваше в кубична каменна камера. В стената имаше тесни вертикални процепи за наблюдение, но излизане през тях бе невъзможно.

Дейвид Бекър изкачи последното стъпало и задъхан залитна в малкото каменно помещение. Около него се виждаха само високи стени и тесни процепи в тях.

Цяла сутрин съдбата не бе показала никаква благосклонност към него. Докато бе тичал от катедралата към двора, сакото му се бе закачило за дръжката на вратата. Това го бе спряло за миг и го бе завъртяло наляво, преди да може да продължи. Изваден от равновесие под ослепителното слънце, Бекър бе продължил да тича право към стълбището. После бе прескочил въжето в устрема си напред. Когато бе осъзнал какво става, вече бе късно.