Цифрова крепост - Страница 96

Той разбираше, че само след секунди убиецът ще тръгне да се връща. И този път, приближавайки се отгоре, едва ли щеше да пропусне да забележи пръстите на Бекър.

Бекър затвори очи и се набра. Вече бе ясно, че само чудо може да спаси живота му. Пръстите му започваха да се изплъзват. Погледна надолу покрай висящите си крака. Падането щеше да е от огромна височина и в портокаловата горичка. Нулева вероятност за оцеляване. Болката в ребрата му вече се превръщаше в сериозен проблем. Чу тежките стъпки на слизащ бързо човек и затвори очи. Сега или никога! Скръцна със зъби и се набра.

Каменната повърхност безмилостно ожули китките му. Той прехвърли едната си ръка през стената и се хвана за вътрешния ръб. Зарита. Тялото му тежеше като оловно и той имаше усещането, че някой е завързал краката му с въже и го дърпа надолу. Бореше се за живота си. Малко по малко се изтегли на лакти. Сега вече се виждаше ясно — подал глава през процепа, като осъден на смърт под гилотината. Отново ритна няколко пъти енергично, за да си помогне. Вече беше наполовина вътре. Гърдите му висяха в кулата. Стъпките се приближаваха. Бекър извъртя ръцете си и натисна с тях назад. Изведнъж тялото му пренесе центъра на тежестта си от вътрешната страна на стената и той падна на стълбите.

Улохот не чу тупването, но усети, че Бекър е точно под него. Скочи напред, насочил пистолета. Зърна за част от секундата краката на Бекър и стреля инстинктивно, но веднага разбра, че няма да улучи. Рикоширалият куршум звънна надолу.

Продължи да се спуска по стълбището след жертвата си с гръб, опрян в стената, за да има възможно най-широк ъгъл. Спираловидното стълбище бавно се изнизваше пред погледа му, но през цялото време Бекър беше на сто и осемдесет градуса пред него, невидим. Той пък бе избрал вътрешната страна на стълбите, намалявайки ъгъла. Двамата слизаха, като привързани за въртящ се диаметър, опрял с единия си край в стената, а с другия — вътрешната периферия на стълбището. Един изстрел щеше да е достатъчен. Улохот неумолимо скъсяваше разстоянието. Знаеше, че дори Бекър да стигне жив долу, просто няма къде да избяга — той щеше да го застреля в гръб, докато бягаше през вътрешния двор. Изнесе се по-навътре, където изминаваше по-късо разстояние и слизаше по-бързо. Усещаше, че Бекър е съвсем наблизо. Виждаше сянката му всеки път, когато минеше покрай прозорец. Надолу… Надолу… По спиралата. Струваше му се, че всеки момент ще го види на поредния завой. Държеше под око както сянката му, така и стълбището.

Изведнъж му се стори, че Бекър се препъва. Сянката залитна наляво, извъртя се странно, застина за миг и пак се върна в средата. Улохот скочи напред. „Сега те хванах!“

Нещо метално проблесна точно пред краката му и се стрелна към глезените му със скоростта на рапира. Улохот се опита да смени траекторията, по която се бе устремил, но инерцията му бе прекалено голяма. Беше прекалено късно. Нещото вече беше между краката му и го препъна. Ръцете на Улохот се разпериха в търсене на някаква опора, но срещнаха само празен въздух. Той излетя във въздуха, завъртя се, прелетя през централната шахта и за част от секундата мина покрай Бекър, който лежеше по корем с изпънати ръце. Свещникът, с който бе спънал Улохот, все още бе заплетен между краката на убиеца.

Улохот се удари веднъж в отсрещната стена, после рухна на стълбището. Пистолетът падна и изтропа. Понесено от инерцията, тялото на Улохот продължаваше да се търкаля надолу — направи така цели пет пълни оборота, преди да спре. Не му достигнаха само дванайсет стъпала, за да се изтърколи във вътрешния двор.

101.

През целия си живот Дейвид Бекър не бе хващал оръжие, но сега държеше. Обезобразеното тяло на Улохот лежеше сгърчено в полумрака на стълбището на „Жиралда“. Бекър опря дулото в слепоочието на убиеца и предпазливо коленичи до него. Едно потрепване и щеше да стреля. Но никакво потрепване на последва. Улохот бе мъртъв.

Бекър пусна пистолета и седна на стълбите. За първи път от години очите му плувнаха в сълзи. Опита се да ги преглътне. Знаеше, че ще има време за всякакви емоции по-късно — сега просто трябваше да се прибере колкото може по-скоро. Опита се да стане, но краката му трепереха. Отпусна се на каменните стъпала, напълно изнемощял.

Някак разсеяно изгледа трупа пред себе си. Очите на убиеца вече започваха да помътняват, безжизнено вперени в нищото. По някакво чудо очилата му не се бяха счупили. Странни очила, помисли си Бекър, с жица, която излиза зад ухото и отива към нещо в калъф на колана му. Но беше прекалено изморен, за да ги огледа подробно.

Премести поглед върху пръстена на пръста си и прочете гравираното. Както бе заподозрял от самото начало, не беше на английски. Загледа се в надписа за един дълъг момент, после се намръщи. „Заслужава ли това да убиеш за него?“

Когато Бекър най-сетне събра сили да излезе от „Жиралда“, утринното слънце бе все така ослепително. Болката в ребрата беше започнала да го отпуска. Постоя замаян и опиянен от сладкия аромат на портокаловите дървета, после бавно тръгна през двора.

В мига, в който се отдели от кулата, наблизо с поднасяне спря микробус. От него изскочиха двама мъже. И двамата бяха млади, в камуфлажни униформи. Тръгнаха към Бекър с леко скованата ефективност на добре настроени машини.

— Дейвид Бекър? — попита единият.

Бекър спря, изненадан, че знаят името му.

— Кои… сте вие?

— Елате с нас, моля. Веднага!

В срещата имаше нещо неестествено… нещо, което неприятно погъделичка още оголените краища на нервите му. Той отстъпи.

По-ниският го изгледа с леденостуден поглед.