Цифрова крепост - Страница 100

100

Дръпна се обратно в малкия офис на Стратмор. Усещаше, че започва да й призлява. Гърлото й гореше. Всичко около нея бе осветено от нажежена светлина. „Крипто“ умираше. „И аз с него“, помисли си тя.

За момент си помисли за единствения възможен изход — асансьора на Стратмор. Но знаеше, че този път е неизползваем, и то не защото не й бе известна паролата — просто никаква електроника не би могла да оцелее след такава експлозия.

Но после си спомни думите на Хейл, че този асансьор получава захранване от главния корпус. Сюзан знаеше, че това е истина. Знаеше и че асансьорната шахта е железобетонна.

Около нея се въртяха кълбета дим. Тя тръгна опипом към вратата на асансьора, но когато стигна при нея, видя, че бутонът за повикване е тъмен. Трескаво заблъскало изгасналия електронен панел, после се отпусна на колене и заудря с юмруци по вратата.

И спря, защото усети някакво движение зад вратата. Изненадана се изправи. Изглежда, асансьорът беше тук! Отново натисна бутона. И отново нещо зад стъклото слабо избръмча.

И изведнъж разбра какво е станало. Панелът за повикване не беше изгорял, а само покрит със сажди. Избърса го с пръст и видя слабо светене.

Захранване имаше!

С прилив на надежда тя натисна бутона отново. Пак и пак, докато нещо зад вратата изщрака. Чуваше вентилатора в асансьора. „Кабината е тук! Защо, по дяволите, проклетата врата не се отваря?“

И тогава видя през дима малката клавиатура под панела бутоните с надписи на букви: от „A“ до „Z“. И си спомни. Имаше парола!

Пак безсилно удари с юмрук асансьорната врата и тя естествено пак отказа да се отвори. „Паролата! — помисли си Сюзан. — Стратмор така и не ми я каза!“ Силициевият дим вече изпълваше офиса. Задавена, Сюзан се опря на асансьорната врата. Не знаеше какво да прави. Отпусна се изнемощяла на пода. Задушаваше се.

Затвори очи, но гласът на Дейвид я събуди. „Бягай, Сюзан! Отвори вратата! Бягай!“ Тя отвори очи, очакваше да види над себе си лицето му, зелените му очи, палавата му усмивка. Но вместо лицето му на фокус изплува пак клавиатурата. Буквите от „A“ до „Z“. Паролата… Сюзан се вгледа в буквите. Едва ги виждаше. На течнокристалната индикация отдолу имаше място за пет символа. Празно място за пет символа. Мозъкът й веднага пресметна вероятността: двайсет и шест на пета степен, 11 881 376 комбинации. Дори при секунда на проба това би й отнело деветнайсет седмици.

Лежеше на пода пред асансьора. В главата й нахлу развълнуваният глас на командър Стратмор: „Обичам те, Сюзан! Винаги съм те обичал! Сюзан! Сюзан! Сюзан!“

Знаеше, че е мъртъв, но гласът му бе така настоятелен… Тя чуваше името си отново и отново.

Сюзан… Сюзан…

И изведнъж в момент на кристална яснота се досети.

И с треперещи пръсти набра паролата:

S…U…Z…A…N

В следващата секунда вратата на асансьора се отвори.

108.

Асансьорът на Стратмор се спускаше бързо. Замаяната Сюзан вдишваше дълбоко чист въздух. Изведнъж асансьорът забави ход и спря. Миг по-късно се чу специфичният шум от зацепване на зъбни колела и след малко кабината отново се задвижи, този път хоризонтално, явно подхваната от конвейер. Плавно ускори и се понесе с грохот към главния комплекс на АНС. Скоро отново спря и вратата се отвори.

Като кашляше задавено, Сюзан излезе в тъмния бетонен коридор. Намираше се в някакъв тунел… тесен и нисък. Пред нея се простираше двойна жълта линия — и се губеше напред в тъмнината.

„Подземната магистрала…“

Тръгна в тунела с преплитащи се крака, докосваше с ръка стената за сигурност. Вратата на асансьора зад нея се затвори с щракване. И Сюзан Флечър за пореден път се озова в мрак. Тишина.

Никакъв звук освен едва доловимо бучене откъм стените. Бучене, което се засилваше…

Изведнъж пред нея сякаш пукна зора. Тъмнината изтъня до мъгляво сияние. Стените на тунела започнаха да придобиват форма. Без никакво предупреждение някаква малка количка изскочи иззад завоя и фаровете я заслепиха. Сюзан се притисна до стената и затвори очи. Количката профуча покрай нея и миг по-късно се чу остро свистене на гуми в бетон. Бръмченето се разнесе отново — този път се приближаваше от обратната посока. След малко количката спря до нея.

— Госпожице Флечър! — чу се изумен глас.

Сюзан погледна смътно познатия й мъж на седалката.

— Господи! — ахна мъжът. — Мислехме, че сте мъртва…

Сюзан го гледаше неразбиращо.

— Чад Бринкерхоф — смутено се представи той, като продължаваше да оглежда изучаващо вкаменената криптоложка. — Личен помощник на директора.

Сюзан най-после успя да отвори уста.

— Компютърът…

— Знаем. Качвайте се!

Фаровете на електромобила осветяваха бягащите назад стени.

— В главната база данни е проникнал вирус — каза Бринкерхоф.

— Знам — прошепна Сюзан.

— Нуждаем се от вашата помощ.

Сюзан се бореше с напиращите да бликнат сълзи.

— Стратмор…

— Знаем вече — прекъсна я Бринкерхоф. — Заобиколил е „Гонтлит“.

— Да… и… — Но това вече бяха думи, които не можеше да се насили да произнесе. „Той уби Дейвид!“

Бринкерхоф сложи ръка на рамото й.

— Почти стигнахме, госпожице Флечър. Още съвсем малко…

Бързият електромобил модел „Кенсингтън“ зави и спря. В стената на тунела имаше перпендикулярен проход, слабо осветен от червени лампи на тавана.

— Хайде — подкани я Бринкерхоф и й подаде ръка да слезе.

После тръгна пред нея в коридора. Сюзан вървеше като в мъгла. Покритият с теракота под плавно се спускаше. След малко наклонът се увеличи и Сюзан се хвана за перилата. Въздухът стана забележимо по-хладен. Продължиха да се спускат.

100