Цифрова крепост - Страница 114

114

— Три! Разликата между 238 и 235 е три!!!

Всички в залата вдигнаха погледи.

— Три! — изкрещя и Сюзан, надвиквайки какофонията от сирени и гласове, и посочи екрана. Всички се обърнаха натам и видяха трите пръста на умолителното протегнатата ръка на Танкадо, треперещи под знойното севилско слънце.

Джаба се вцепени.

— О, боже мой! — Разбра, че недъгавият гений през цялото време се е опитвал да им посочи отговора.

— Три… — почна Соши и после извика: — Три е просто число!

— Изходящи данни! — извика главният техник. — Източват ни бързо!

Всички на подиума се хвърлиха едновременно към терминала и няколко преплетени ръце се насочиха към клавиатурата. Но Сюзан стигна първа и въведе числото 3. Отново като по знак всички се извърнаха към видеостената. Над хаоса на нея пишеше само:

...

ВЪВЕДЕТЕ КЛЮЧОВАТА ФРАЗА: 3

— Да! — заповяда Фонтейн. — Направи го веднага!

Сюзан затаи дъх и натисна клавиша ENTER. Компютърът издаде къс звук.

Никой не помръдваше.

След три агонизиращо бавни секунди нямаше никаква промяна.

Сирените продължаваха да вият. Пет секунди… Шест…

— Изходящи данни!

— Без промяна!

Изведнъж Мидж вдигна пръст към екрана над главите им:

— Вижте!

Там се бе изписало следващо съобщение:

...

ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА КИЛ-КОДА.

— Инсталиране на файъруолите! — нареди Фонтейн.

Но Соши беше предугадила заповедта му.

— Прекъсване на изходящия поток! — възбудено изкрещя главният техник. — Разпадане на установените връзки!

На ви-ар екрана над главите им се появи първият от петте файъруола. Черните линии, атакуващи ядрото, бяха прекъснати.

— Опитва се да ни блокира! — тревожно извика Джаба. Проклетото нещо е неунищожимо!

За един къс момент на съмнение изглеждаше сякаш всичко отново ще се разпадне. Но тогава се появи вторият файъруол… след него третият. Миг по-късно бе възстановена пълната система от филтри. Базата данни отново бе под защита.

В залата избухна див възторг. Техниците се прегръщаха и хвърляха вече ненужните им компютърни разпечатки във въздуха. Сирените заглъхнаха на фалшива нота. Бринкерхоф сграбчи Мидж и я прегърна. Соши се разплака.

— Джаба! — разнесе се гласът на Фонтейн. — Какво успяха да изтеглят?

— Много малко… — отговори Джаба; гледаше напрегнато екрана на монитора си. — Много малко. И нищо докрай.

Фонтейн бавно кимна и в ъгълчето на устата му се появи кисела усмивка. Потърси с поглед Сюзан, но тя вече гледаше лицето на Дейвид Бекър, което изпълваше целия екран.

— Дейвид?

— Кажи, красавице — усмихна се той.

— Прибирай се — каза му тя. — Чу ли ме… прибирай се веднага!

— Среща в „Стоун Манър“? — предложи той.

— Става — съгласи се тя. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Агент Смит? — обади се Фонтейн.

Смит мигновено се появи на екрана до Бекър.

— Да, сър?

— Изглежда, господин Бекър има среща. Ще се погрижите ли да бъде транспортиран без забавяне?

Смит с готовност кимна.

— Самолетът ни е в Малага. — И той потупа Дейвид по гърба. — Чака ви приятно изживяване, професоре. Пътували ли сте някога с „Лиърджет 60“?

— Вчера — засмя се Бекър.

128.

Когато Сюзан се събуди, слънцето вече сияеше: меките му лъчи намираха пролуки през завесите и рисуваха плетеници по балдахиненото легло. Тя посегна към Дейвид. „Сънувам ли?“ Тялото й бе неподвижно, изтощено, замаяно, неспособно да помръдне след изживяното предната нощ.

— Дейвид? — простена тя.

Никакъв отговор. Отвори очи, кожата й още гореше. Матракът от другата й страна бе студен. Дейвид го нямаше.

„Сънувам“, реши тя. Седна в леглото. Стаята бе обзаведена във викториански стил — антики и дантела… най-добрият апартамент в „Стоун Манър“. Пътната й чанта бе в центъра на дъсчения под, бельото й — на стола до леглото.

Наистина ли бе пристигнал Дейвид? Не, тя определено имаше спомени… тялото й притиснато в неговото… събуждането с нежни целувки. Възможно ли бе да е сънувала всичко това? Не… ето я празната бутилка от шампанско, двете чаши и… бележка.

Сюзан разтърка очи, за да прогони съня, подпъхна юргана около себе си и прочете бележката:

...

Най-скъпа Сюзан, Обичам те. Без восък, Дейвид.

Усмихна се и сложи бележката върху гърдите си. Значи все пак Дейвид беше тук. Без восък… единственият код, който тя не можеше да разбере.

Нещо в ъгъла помръдна и Сюзан погледна натам. Седнал на плюшения диван, окъпан от лъчите на утринното слънце, загърнат в дебелата си хавлия, Дейвид Бекър седеше тихо и я съзерцаваше. Тя протегна ръка и го привика с жест.

— Без восък? — поинтересува се Сюзан и го взе в прегръдките си.

— Без восък! — усмихна се той.

Тя страстно го целуна.

— Кажи ми какво означава.

— Има да чакаш — засмя се той. — В брака трябва да има тайни… така нещата се запазват по-интересни.

Сюзан се усмихна палаво.

— По-интересни от снощи? Няма да мога да ходя.

Дейвид я взе в ръцете си. Чувстваше се безтелесен. Все едно бе умрял вчера, но ето, че беше тук, и то по-жив, отколкото се бе чувствал някога.

Сюзан остана да лежи, отпуснала глава върху гърдите му, заслушана в ритъма на сърцето му. Не можеше да повярва, че и за миг се бе усъмнила, че си е отишъл завинаги.

— Дейвид — въздъхна тя, загледана в бележката на масичката. — Кажи ми за „без восък“. Знаеш, че мразя кодовете, които ми се опъват.

Но Дейвид мълчеше.

— Кажи ми де — нацупи се Сюзан. — Иначе никога вече няма да ме имаш.

Но Дейвид знаеше, че не може да й каже. Тайната зад „без восък“ бе прекалено сладка. Произходът й бе древен. През Ренесанса испанските скулптори, които правели грешки, докато работели над скъпи мраморни статуи, ги закърпвали със „сера“ — восък. Статуя без недостатъци, която съответно не се нуждаела от кърпеж, била възхвалявана като „скулптура син сера“, с други думи — „скулптура без грешки“. С времето фразата започнала да се използва в смисъл на „честен“ или „истински“. Дори английската дума „sincere“ се развила от испанското „sin cera“ — „без восък“. Тайният код на Дейвид не беше голяма мистерия, той просто подписваше писмата си „Sincerely“. Нещо му подсказваше, че Сюзан няма да прояви чувството за хумор, ако й каже.

114