Цифрова крепост - Страница 23

К оглавлению

— Моля! — настойчиво каза Бекър. — Остави го.

Офицерът остана загледан в паспорта още няколко секунди, после го хвърли небрежно върху купчината на масата.

— Този човек е имал виза „клас 3“. С право на престой тук години.

Бекър бутна ръката на покойника с химикалка.

— А може да е живеел тук.

— А, не… Според печата е пристигнал миналата седмица.

— Е, може да дошъл с намерението да остане задълго — вече по-троснато предположи Бекър.

— Може, може… Само че каква първа седмица, а? И слънчев удар, и сърдечен. Горкият.

Бекър не отговори — продължаваше да гледа ръката.

— Сигурен ли си, че не е носил нещо на ръката си, когато е починал?

Офицерът го изгледа озадачено.

— Какво нещо?

— Ела да видиш.

Лявата ръка на Танкадо бе потъмняла от слънцето с изключение на тясна ивица в основата на най-малкия пръст. Бекър я посочи и каза:

— Виждаш ли? Носил е пръстен.

Изненадата на офицера бе непресторена.

— Пръстен? — Искрено озадачен, той огледа внимателно пръста на трупа, после се засмя притеснено. — Господи… Май излезе вярно…

Сърцето на Бекър сякаш спря.

— Моля?!…

Офицерът объркано поклати глава.

— Щях да го спомена веднага, но… но помислих, че онзи не е с всичкия си.

— Кой? — абсолютно сериозно попита Бекър.

— Човекът, който се обади да съобщи. Канадец, турист. Бърбореше за някакъв пръстен. Дрънкаше несвързано на най-ужасния испански, който съм чувал.

— Казал е, че господин Танкадо е носел пръстен?

Офицерът кимна, извади кутия цигари „Дикадо“, погледна накриво надписа NO FUMAR и запали.

— Сигурно трябваше веднага да съобщя за това, но онзи тип говореше толкова откачено, че…

Бекър се намръщи. В главата му прозвучаха думите на Стратмор: „Искам всичко, което Енсей Танкадо е носел. Всичко. Не оставяй нищо. Дори да става дума за смачкано листче“.

— И къде е пръстенът сега? — попита Бекър.

Офицерът всмукна от цигарата.

— Историята е дълга.

Някакъв инстинкт подсказваше на Бекър, че няма да научи нищо добро.

— Разкажи ми я все пак.

15.

Сюзан Флечър седеше пред терминала си във „Възел 3“. „Възел 3“ бе наименованието на специалното работно отделение за криптолозите — отделна звуковоизолирана камера встрани от главното помещение. Петсантиметрова извита стъклена стена, прозрачна само в едната посока, разкриваше за работещите вътре панорамна гледка към пространството на отдел „Крипто“ и едновременно с това не позволяваше на никой от намиращите се отвън да надникне в тайните на работещите вътре.

В задната част на просторния „Възел 3“ имаше дванайсет разположени в кръг компютърни терминала: организацията на работните места целеше да облекчи интелектуалното общуване между криптолозите и да им напомня постоянно, че са част от екип — братство от рода на „Криптолозите на Кръглата маса“. Макар да бе засекретен в рамките на и без това секретния отдел „Крипто“, „Възел 3“ бе място, където пазенето на тайна не се поощряваше.

„Възел 3“ бе известен с умалителното „Кошарката“ и в него нямаше и помен от стерилната атмосфера в останалата част на „Крипто“. Беше проектиран да пресъздаде атмосферата на дом — дебел мокет, висококачествена стереосистема, винаги добре зареден огромен хладилник, кухненски бокс и дори баскетболен кош „Нърф“. АНС имаше собствена философия по отношение на „Крипто“: не влагай два милиарда долара в компютър за разбиване на шифри, без да си осигуриш и най-добрите професионалисти, които да го използват.

Сюзан изу обувките си с нисък ток на „Салваторе Ферагамо“ и с удоволствие зарови пръсти в дебелия мокет. От високоплатените държавни служители се очакваше да се въздържат от демонстрации на благосъстояние и по правило това не бе никакъв проблем за Сюзан — тя бе предоволна от скромното си жилище-дуплекс, волвото и консервативния си гардероб. С обувките обаче работата бе съвсем друга. Още от гимназиалните си години Сюзан бе свикнала да носи само най-хубавото.

„Не можеш да се протегнеш към звездите, ако те болят краката — каза й веднъж леля й. — А когато стигнеш там, закъдето си тръгнала, е хубаво да изглеждаш добре“.

Сюзан се протегна като котка, за да се разкърши, и се хвана на работа. Отвори конфигуриращия модул на трейсъра си и погледна имейл адреса, даден й от Стратмор:

...

NDAKOTA@ara.anon.org

Човекът, избрал си псевдонима „Северна Дакота“, имаше анонимен акаунт, но Сюзан от опит знаеше, че анонимността не може да бъде запазена задълго. Трейсърът щеше да стигне в ARA, щеше да бъде препратен на NDAKOTA и щеше да изпрати обратно информация за реалния интернет адрес на получателя.

Ако всичко се развиеше нормално, „Северна Дакота“ щеше да бъде локализиран съвсем скоро и Стратмор щеше да конфискува от него ключа. И щеше да остане само Дейвид. Когато и той намереше копието на Танкадо, двата ключа щяха да бъдат унищожени, малката бомба със закъснител на японеца щеше да бъде обезвредена и смъртоносният експлозив щеше да остане без детонатор.

Сюзан провери още веднъж адреса от листа пред себе си и вкара информацията в нужното поле. Засмя се, че Стратмор бе имал проблеми с изпращането на трейсъра. Явно го бе пратил два пъти, като и при двата опита бе получил обратно адреса на Танкадо вместо този на „Северна Дакота“. Елементарна грешка: изглежда, Стратмор бе разменил полетата и така трейсърът бе търсил и намерил ненужния вече известен акаунт.

Сюзан приключи с конфигурирането на трейсъра и го въведе в опашката за изпълнение. После натисна ENTER. Терминалът издаде къс звук. На екрана се появи съобщението: