Цифрова крепост - Страница 28

„Прекрасно — простена Бекър и внимателно затвори вратата. — И къде, по дяволите, е офисът?“

Чу зад чупката на коридора гласове, тръгна към тях и се озова пред полупрозрачна врата, зад която се караха хора. Този път бутна вратата неуверено. Лудница. Точно както се бе опасявал.

На опашката чакаха поне десетина души и всички се блъскаха и викаха. Испания бе известна с неорганизираността си и Бекър знаеше, че спокойно може да изкара тук нощта в чакане някой да му даде информация за канадеца. Зад гишето имаше само една служителка и основното й занимание бе да се отбранява от нападките на ядосаните пациенти. Бекър постоя на прага няколко секунди — обмисляше вариантите. Да, имаше и по-добър начин.

— Con permiso! — извика някакъв санитар и край тях профуча носилка на колелца.

Бекър избегна сблъсъка и извика след санитаря:

— Donde esta el telefono?

Без да забавя ход, мъжът посочи една двойна врата и изчезна зад завоя.

Помещението зад двойната врата бе огромно — несъмнено някогашен физкултурен салон. Подът бе резедав и под лекото съскане на мощните флуоресцентни лампи сякаш идваше на фокус и излизаше от фокус на приливи и отливи. На стената бе окачено баскетболно табло с увиснал обръч. По пода бяха пръснати без никакъв ред ниски кушетки с лежащи на тях болни. В отсрещния ъгъл, под отдавна изгорялото табло за резултати, имаше стар телефонен автомат. Бекър се помоли наум да работи.

Тръгна към него, като бъркаше в джоба си за монети. Намери 75 песети — ресто от таксито, — достатъчни за две градски обаждания. Усмихна се учтиво на една излизаща сестра и набра „Справки“. След трийсет секунди разполагаше с номера на регистратурата на клиниката.

Във всяка страна има една универсална истина, отнасяща се до всички учреждения: никой не понася звънящ телефон. Колкото и хора да чакат да бъдат обслужени, чиновникът по правило ще зареже работата си, за да отговори.

Бекър набра шестцифрения номер. След секунди щеше да се свърже. Не можеше да има никакво съмнение, че днес бяха приели само един канадец със сътресение и счупена китка и следователно картонът му щеше да бъде лесно откриваем. Бекър знаеше, че едва ли някой ще издиктува с готовност пред непознат името и адреса на изписания пациент, но си имаше план.

Чуваше сигнала за повикване. Кой знае защо, бе решил, че ще му отговорят на петото иззвъняване, но се наложи да изчака деветнайсет сигнала.

— Клиника де Салуд Публика — излая в ухото му някаква измъчена служителка.

Бекър заговори на испански с тежък франко-американски акцент:

— Обажда се Дейвид Бекър от канадското посолство. Наш гражданин днес е бил докаран при вас. Искам личните му данни, за да направим тук нужното за изплащане на разноските му.

— Чудесно — въздъхна жената. — Ще ги изпратя в понеделник до посолството.

— Всъщност — настоя Бекър — важно е да ги получа веднага.

— Това не е възможно — сопна се жената. — Много сме заети.

Бекър вкара в гласа си официална нотка:

— Случаят е спешен. Човекът има мозъчно сътресение и счупена китка. Бил е при вас по някое време днес сутринта. Сигурен съм, че картонът му е най-отгоре.

Каза последните думи със силен акцент — искаше да остави у жената впечатлението, че е силно развълнуван и объркан до степен на пълна безпомощност. Знаеше, че такова състояние може да накара доста хора да заобиколят правилата, само и само за да помогнат.

Но вместо да забрави за правилата, жената изруга самодоволните американци и тресна слушалката.

Бекър се намръщи и затвори. Провал. Перспективата да прекара часове на опашката изобщо не го радваше: времето летеше и канадецът можеше да се запилее бог знае къде. Като нищо можеше вече да е на летището в очакване на полет за Канада. А можеше да реши да продаде някому пръстена. Не, Бекър не можеше да си позволи лукса да чака с часове на опашка. С нова решителност, граничеща с отчаяние, той пак грабна слушалката и набра същия номер. Чу сигнала. Един път… два пъти… три…

И изведнъж изумено се вгледа в близката кушетка. Точно пред него, подпрян на купчина пожълтели от употреба възглавници, лежеше възрастен мъж с чисто нова гипсова превръзка на дясната китка.

21.

Американецът, позвънил на пряката телефонна линия на Токуген Нуматака, беше разтревожен.

— Господин Нуматака… имам само секунди.

— Чудесно. Надявам се, че разполагате с двата ключа?

— Очертава се малко забавяне — обясни американецът.

— Това е неприемливо — изсъска Нуматака. — Обещахте да ги имате до края на деня!

— Появи се малък проблем.

— Мъртъв ли е Танкадо?

— Да — увери го гласът. — Моят човек е убил Танкадо, но не е могъл да вземе от него ключа. Малко преди да умре, Танкадо го е дал на някакъв турист.

— Възмутително! — ядоса се Нуматака. — И как тогава ще ми обещаете изключителните права…

— Спокойно — спря го американецът. — Ще ги имате. Гарантирам ви го. В секундата, в която открием липсващия ключ, „Цифрова крепост“ ще е само ваша.

— Но ключът може да бъде копиран!

— Всеки, който го е видял, ще бъде елиминиран.

Настъпи кратка тишина. Накрая Нуматака попита:

— И къде е ключът сега?

— Всичко, което трябва да знаете, е, че ще бъде намерен.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото аз не съм единственият, който го търси. И американското разузнаване е надушило за изгубения ключ. По съвсем очевидни причини те биха искали да предотвратят неговото публично огласяване, за да спрат разпространението на „Цифрова крепост“. Изпратили са човек, който да го открие. Казва се Дейвид Бекър.