Цифрова крепост - Страница 30

Бекър се огледа.

— Знам. Ужасно, наистина. Съжалявам, че ми отне толкова време, за да се добера дотук.

Клошар го погледна объркано.

— Всъщност защо сте дошли?

Бекър реши да смени темата.

— Виждам на главата ви ужасна цицина. Боли ли?

— Не, не бих казал. Изтърколих се — това, изглежда, е цената, която плащаме, за да сме добри самаряни. Виж, китката ме боли. Тъпата им полиция. Ама наистина!… Да качиш човек на моята възраст на мотоциклет! Това е направо подсъдно.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

Клошар се замисли за миг, видимо зарадван от оказваното му внимание.

— Всъщност… — Той завъртя глава първо наляво, после надясно. — Честно казано, бих поискал още една възглавница, ако не ви затруднява.

— В никакъв случай — увери го Бекър, взе възглавницата от съседната незаета кушетка и я подложи под главата на Клошар.

Старецът въздъхна доволно.

— Да… така е много по-добре, благодаря ви.

— Pas du tout — отговори Бекър.

— А! — Мъжът се усмихна топло. — Значи все пак говорите езика на цивилизования свят.

— Това горе-долу изчерпва речниковия ми запас.

— Няма нищо — гордо зави Клошар. — Моята колона е призната и в Щатите, а английският ми е отличен.

— Вече установих това — усмихна се на свой ред Бекър и седна на ръба на леглото. — Сега, ако не възразявате да ви попитам, господин Клошар, как така човек като вас се е озовал в място като това? В Севиля със сигурност има много по-добри болници от тази.

Клошар го погледна гневно.

— Онзи полицай… първо ме хвърли от мотоциклета си, а после ме заряза на улицата като ударено от кола псе. И се наложи да се дотътря дотук сам.

— Не ви ли предложи да ви откара на по-добро място?

— С проклетия му мотоциклет? Не, покорно благодаря!

— Какво точно се случи тази сутрин?

— Вече разказах всичко на лейтенанта.

— Говорих с него и…

— Надявам се да сте го смъмрили! — прекъсна го Клошар.

— Възможно най-строго — каза Бекър. — И ви уверявам, че ще проследим това да не остане ненаказано.

— Надявам се.

— Мосю Клошар — усмихна се Бекър и извади химикалка от вътрешния си джоб, — бих искал да депозирам официална жалба в кметството на града. Ще ми помогнете ли? Човек с вашата репутация може да е изключително ценен свидетел.

Клошар видимо се развълнува от перспективата да бъде цитиран и се надигна на възглавниците.

— Но, да… разбира се. Стига да мога да бъда полезен с нещо, за мен ще е удоволствие.

Бекър извади малко бележниче и го погледна в очите.

— Окей, нека започнем от сутринта. Разкажете ми за инцидента.

Старецът се размърда.

— Аа… тъжна картина. Бедният азиатец колабира пред мен. Опитах се да му помогна, но безуспешно.

— Направихте ли му изкуствено дишане?

Клошар го погледна смутено.

— За жалост не зная как се прави. Повиках линейка.

Бекър си спомни синкавите следи по тялото на Танкадо.

— А санитарите направиха ли му?

— Господи, не! — изсмя се Клошар. — Камшикът не може да вдигне умрелия кон, нали така? Човекът бе предал богу дух много преди да пристигне линейката. Те само му провериха пулса, вдигнаха го и ме оставиха в ръцете на онзи ужасен полицай.

Странно откъде в такъв случай се бяха взели синкавите отоци. Бекер прогони тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху задачата си в момента.

— А пръстенът? — небрежно се поинтересува той.

Клошар го погледна изненадано.

— Лейтенантът ли ви каза за него?

— Да.

— Така ли? Аз пък останах с впечатлението, че той изобщо не повярва на думите ми. Беше толкова груб… сякаш мислеше, че го лъжа. Само че разказът ми бе съвсем точен, разбира се. Аз се гордея с обективността си.

— И къде е пръстенът? — настоя Бекър.

Но Клошар сякаш не го чуваше. Погледът му се бе разфокусирал и той гледаше някъде в празното пространство.

— Странна работа наистина… онези букви… на език, който никога не съм виждал.

— Може би японски? — подсказа Бекър.

— Определено не.

— Добре ли го разгледахте?

— Боже Господи, разбира се! Когато се наведох, за да му помогна, той навря пръстите си в лицето ми. Искаше да ми даде пръстена си. Беше много странно, бих казал дори отвратително… защото ръцете му бяха ужасно деформирани.

— Тогава ли взехте пръстена?

Клошар го изгледа възмутено.

— Това ли ви каза полицаят? Че аз съм взел пръстена?

Бекър неспокойно се размърда. Клошар избухна:

— Знаех, че не ме слуша! Да, така се раждат слуховете. Казах му, че японецът подари пръстена си… но не на мен! Няма начин да взема нещо от умиращ човек! Боже!… Самата мисъл за това ме потриса!

Бекър надуши опасност.

— Значи пръстенът не е у вас?

— Господи, ама нали това ви обяснявам!

В корема му се появи тъпа болка.

— Тогава у кого е?

Клошар го изгледа възмутено.

— У германеца! Германецът го взе!

Бекър се почувства, сякаш някой издърпва пода изпод краката му.

— Германец? Какъв германец?

— Германецът в парка! Разказах на полицая за него. Аз отказах да приема пръстена, но онази фашистка свиня го взе!

Бекър отпусна бележника и химикалката. Вече нямаше смисъл да се преструва. Очертаваше се голям проблем.

— Значи пръстенът е у германеца?

— Точно така.

— И къде отиде той?

— Нямам представа. Аз изтичах да повикам полицията. Когато се върнах, него го нямаше.

— Не знаете ли кой беше?

— Ами… турист.

— Сигурен ли сте?

— Вадя си хляба от туристите — отсече Клошар. — Няма начин да не позная турист. Двамата с приятелката му се разхождаха из парка.

Бекър се объркваше все повече.