Цифрова крепост - Страница 31

— Приятелка? Германецът не е бил сам?

— Беше с придружителка. С разкошна червена коса. Прекрасно създание.

— Придружителка? — смая се Бекър. — Искате да кажете… проститутка?

Клошар сбърчи нос.

— Е… ако трябва да използваме вулгарни термини.

— Но… полицаят не ми каза нищо за…

— Разбира се, че не е ви е казал. Аз не съм му споменавал за придружителката. — Клошар махна пренебрежително със здравата си ръка. — Те не са престъпнички… абсурдно е, че ги третират като обикновени крадли.

Бекър беше в състояние на лек шок.

— Имаше ли там още някой?

— Не, бяхме само тримата. В тази жега…

— Сигурен ли сте, че жената е била проститутка?

— Абсолютно! Няма начин красавица като нея да се шляе с такъв като него, освен, ако не й е било добре платено! Защото той беше дебел, тлъст, разплут! Непоносим немски шопар! — Клошар изкриви лице от болка, докато се наместваше, но пренебрегна болката и продължи: — Не човек, а чудовище… поне сто и четиридесет кила. Беше се вкопчил в тая бедна сърничка, сякаш не я пускаше да му избяга… не че бих я обвинил, разбира се. Ама наистина! Опипваше я с лапите си. Хвалеше се, че била негова за уикенда само срещу някакви си триста долара! Той трябваше да пукне на място, а не онзи нещастен азиатец!

Клошар поспря, за да си поеме дъх, и Бекър се възползва от паузата:

— Той каза ли ви името си?

Клошар се замисли за момент, после поклати глава.

— Не. Пък и защо? — После мъченически се намести на възглавниците.

Бекър въздъхна. Пръстенът се бе изпарил пред очите му. Стратмор определено нямаше да е доволен.

Клошар избърса челото си. Избликът на ентусиазъм бе доизцедил малкото му сили. Изведнъж заприлича на много болен човек.

Бекър опита друг подход:

— Господин Клошар, бих искал да снема показания и от германеца и неговата придружителка. Имате ли някаква представа къде са отседнали?

Клошар затвори очи; очевидно бе на края на силите си. Дишането му бе станало плитко и накъсано.

— Нещо… каквото и да е? — настоя Бекър. — Да кажем… името на придружителката?

Мълчание.

Клошар разтри дясното си слепоочие. Изведнъж бе пребледнял мъртвешки.

— Ами… ъъ… не. Не мисля, че… — Гласът му трепереше.

Бекър се наведе над него.

— Лошо ли ви е?

Клошар кимна, едва-едва.

— Не… просто… това вълнение… — Затвори очи и изпъшка.

— Как се казваше тя?

— Не си спомням. — Клошар бързо отпадаше.

— Помислете — настоя Бекър. — Много е важно в консулския отдел да разполагаме с възможно най-пълната информация. Наложително е да подкрепя вашата история с показания и на други свидетели. Всяка информация, която можете да ми дадете за тяхното местонахождение…

Но Клошар не го слушаше. Попи челото си с чаршафа.

— Съжалявам… може би утре… — Наистина изглеждаше много зле.

— Господин Клошар, важно е да си спомните това сега.

Бекър изведнъж усети, че е повишил глас. Хората около тях се надигаха, за да видят какво става. В дъното на салона се появи сестра и се насочи право към тях.

— Каквото и да е — не се предаваше Бекър.

— Германецът я нарече…

— Как?

„Още малко, човече!“

— Роса…

Сестрата бе съвсем наблизо и беше много ядосана.

— Роса? — Бекър раздруса подканващо ръката на Клошар.

Старецът простена.

— Нарече я… — Говореше едва-едва, почти не му се разбираше.

Сестрата се развика на Бекър. Той не я чуваше — цялото му внимание бе съсредоточено върху устните на стареца. Раздруса го за последен път и в същия миг сестрата го сграбчи за рамото.

И точно тогава устните на Клошар помръднаха. Думите, които изрекоха, всъщност бяха по-скоро въздишка… сладостен спомен:

— Росна капка…

Сестрата повлече Бекър встрани.

„Росна капка“ — недоумяваше Бекър. — Що за име пък е това? Дръпна се от ръцете на сестрата и се наведе над Клошар:

— Росна капка? Сигурен ли сте?

Но Пиер Клошар беше заспал от изнемощение.

23.

Сюзан седеше сама във „Възел 3“. Топлеше пръстите си с чаша билков чай и търпеливо чакаше връщането на трейсъра.

Като старши криптолог, Сюзан си бе избрала терминала, предоставящ най-добър изглед — работещият на него имаше поглед върху цялото пространство под купола на отдел „Крипто“. През стъклената стена се виждаше и разположеният в средата на помещението TRANSLTR.

Провери колко време е минало. Чакаше вече цял час. Явно в ARA не бързаха да препратят пощата на „Северна Дакота“. Въздъхна тежко. Въпреки усилията й да изхвърли от мислите си сутрешния разговор с Дейвид, разменените думи не излизаха от главата й. Разбираше, че се е държала прекалено твърдо с него. Надяваше се да е добре в Испания.

От унеса я изтръгна острото съскане на плъзгащата се врата. Тя вдигна очи и простена наум. На прага стоеше Грег Хейл.

Грег Хейл бе висок мускулест блондин с гъста коса и трапчинка на брадичката. Беше гръмогласен, як и натруфено облечен. Колегите го бяха кръстили „Халит“ — на името на минерала. Хейл си бе внушил, че става дума за някакъв рядък вид скъпоценен камък — нещо достойно за ненадминатия му интелект и коравата му физика. Ако егото му бе позволило да отвори някоя енциклопедия, щеше да открие, че става дума за солен остатък след изпаряването на океаните.

Както всички криптолози на АНС, Хейл заработваше добре. Обаче имаше проблем със запазването на тази тайна. Така че караше бял „Лотус“ с шибидах и оглушителна стереосистема. Беше маниак на тема разни устройства и колата му бе най-добрата илюстрация що за човек е, понеже в нея имаше инсталирани: компютърна GPS система, гласово-активирани ключалки на вратите, активна петточкова антирадарна система и клетъчен факс-телефон, гарантиращ му, че никога няма остане извън обхват. Персонализираната регистрационна табела на колата му беше MEGABYTE със светеща във виолетов цвят неонова рамка.