Цифрова крепост - Страница 44

Тя стана и бързо отиде до лавицата с технически ръководства. Дръпна дебелия подвързан със спирала том със заглавие „SYS-OP“ и го запрелиства. Намери каквото й трябваше, отнесе справочника при терминала си и въведе няколко команди. После изчака компютърът да извлече от паметта си списъка с командите, изпълнени от него през последните няколко часа. Надяваше се прегледът й да разкрие някаква външна причина за прекъсване, например команда за аварийно прекратяване от страна на захранващ блок с проблеми от някакъв характер или дефектирал чип.

След няколко секунди терминалът издаде къс звук. Пулсът й се ускори. Тя затаи дъх и впери поглед в екрана:

ERROR CODE 22

Това беше лъч надежда. Новината бе окуражаваща. Фактът, че запитването бе открило грешка с някакъв код, означаваше, че с трейсъра й няма проблеми. Трейсърът явно бе прекратил работата си поради външна аномалия, която бе крайно невероятно да се повтори.

Error code 22. Сюзан напрегна памет да се сети какво точно означаваше грешка с този код. Хардуерните неизправности бяха толкова рядко събитие във „Възел 3“, че не се бе налагало да запаметява тези кодове.

Тя прелисти наново ръководството и прегледа списъка с кодовете на грешки:

...

19: ПОВРЕДЕН ДЯЛ НА ТВЪРДИЯ ДИСК
20: ОТСКОК В DC-ЗАХРАНВАНЕТО
21: НЕИЗПРАВНОСТ НА НОСИТЕЛЯ

Когато стигна до номер 22, спря и се вгледа, неспособна да откъсне поглед. После озадачена направи повторна справка с изписаното на екрана на монитора. Не, нямаше грешка:

ERROR CODE 22

Намръщена тя върна поглед върху страницата на разтвореното ръководство. Написаното там нямаше смисъл. Обяснението бе възможно най-простото:

...

22: ОПЕРАТОРСКО ПРЕКЪСВАНЕ

35.

Бекър смаяно изгледа Росио.

— Продали сте пръстена?

Тя кимна и копринената й червена коса се разпиля по раменете.

Бекър се молеше да не е чул правилно. Тя сви рамене и отговори:

— На едно момиче до парка.

Краката на Бекър омекнаха. „Не, това не е възможно!“ Росио игриво се усмихна и направи знак към германеца.

— Er queria que lo guardara. Той искаше да го запазим, но не се съгласих. В мен тече кръв на житана — циганска, нали разбирате, а ние, житаните, освен че имаме червена коса, сме и много суеверни. Пръстен, предложен от умиращ човек, не е на добро.

— Познавате ли момичето? — продължи да разпитва Бекър.

Росио изви вежди.

— Vaya. Май наистина много искате този пръстен, а?

Бекър мрачно кимна.

Грамадният немец ги гледаше объркано. Романтичната му вечер явно отиваше по дяволите, а той нямаше представа защо.

— Was passiert? — неспокойно попита той. „Какво става?“

Но Бекър не му обърна внимание.

— Всъщност не го продадох — обясни Росио. — Опитах се, но тя беше хлапе и нямаше никакви пари. Накрая просто й го дадох. Ако знаех за щедрото ви предложение, със сигурност щях да го задържа.

— А защо си тръгнахте от парка? — настояваше да разбере цялата истина Бекър. — Пред очите ви е умрял човек. Защо не изчакахте идването на полицията? Можехте да дадете пръстена на тях.

— Аз имам нужда от много неща, господин Бекър, но не си търся сама неприятностите. Освен това онзи старец се справяше добре и без нас.

— Канадецът?

— Да, той повика линейка. Ние решихме да си тръгнем. Наистина не виждах никаква причина да забърквам моя приятел с полицията.

Бекър кимна разсеяно. Все още се мъчеше да приеме този нов жесток обрат. „Просто е подарила проклетия пръстен!“

— Опитах се да помогна на умиращия — обясни Росио. — Но той не искаше да му се помага. Започна с пръстена… навираше го в лицата ни. Ръката му беше с три стърчащи криви пръста. Бъркаше с нея в лицата ни, сякаш бяхме длъжни да го вземем. Аз не исках, но приятелят ми накрая го прие. И тогава онзи почина.

— А вие опитахте да му направите изкуствено дишане? — предположи Бекър.

— Не… Дори не го докоснахме. Приятелят ми се изплаши. Може да е голям, но много хленчи. — И тя прелъстително се усмихна на Бекър. — Не се притеснявайте… той не знае и дума испански.

Бекър се намръщи. Все още не можеше да си обясни синините по гърдите на Танкадо.

— А онези от бърза помощ опитаха ли се да го съживят… сърдечен масаж, нещо такова?

— Нямам представа. Нали ви казах, че си тръгнахме, преди да дойдат.

— Искаш да кажеш веднага след като сте откраднали пръстена — поправи я кисело Бекър.

Росио го изгледа гневно.

— Не сме откраднали никакъв пръстен. Човекът умираше. Намеренията му бяха повече от ясни. Изпълнихме последната му воля.

Бекър омекна. Росио беше права — на тяхно място сигурно и той щеше да постъпи по подобен начин.

— Но после го дадохте на някакво момиче?

— Нали ви казах. Този пръстен ме плашеше. А тя носеше много бижута. Помислих си, че може да й хареса.

— А на нея не й ли се стори странно? Че просто й подарявате някакъв пръстен?

— Не. Обясних й, че сме го намерили в парка. Мислех си, че ще предложи да ми даде някакви пари, но тя не го направи. А аз само исках да се отърва от него.

— Кога по-точно й го дадохте?

Росио сви рамене.

— Ами… днес следобед. Около час след като го получихме.

Бекър погледна часовника си — беше 23:48. Следата бе на повече от осем часа, с други думи, съвсем студена. „И какво, по дяволите, правя тук? Аз трябва да съм в Смоуки Маунтинс“. Той въздъхна и зададе единствения въпрос, за който можеше да се сети:

— Как изглежда момичето?

— Era un punki — отговори Росио.

— Un punki? — погледна я изненадано Бекър.

— Si. Punki.

— Пънкарка.

— Да, пънкарка — потвърди тя на английски и веднага превключи обратно на испански. — Mucha joyeria. Много бижута. Странна висулка на едното ухо. Череп, струва ми се.