Цифрова крепост - Страница 45

К оглавлению

— В Севиля има рокери-пънкари?

Росио се усмихна.

— Todo bajo el sol. Под слънцето има всичко. — Това беше мотото на севилското Бюро по туризма.

— А каза ли ви името си?

— Не.

— Спомена ли къде отива?

— Не. Говореше испански много лошо.

— Не е била испанка? — поиска да се увери Бекър.

— Не, беше англичанка… мисля. С тъпо боядисана коса в червено, бяло и синьо.

Бекър се намръщи на странния образ.

— Може да е била американка — предположи той.

— Не мисля — възрази Росио. — Носеше тениска, която приличаше на английското знаме.

Бекър унило кимна.

— Добре… Коса, боядисана в червено, бяло и синьо, тениска, щампована като английското знаме, и висулка с формата на череп на ухото. Нещо друго?

— Нищо. Най-обикновена пънкарка.

Най-обикновена пънкарка? Бекър идваше от свят на тениски с емблемите на колежи и консервативни прически; той дори не можеше да си представи за какво му говори младата жена.

— И все пак… можете ли да се сетите за още нещо? — настоя той.

Росио се позамисли.

— Не, това е всичко.

В същия миг леглото силно изскърца. Клиентът на Росио неспокойно бе преместил тежестта си. Бекър се обърна към него и заговори на гладък немски.

— Noch etwas? Нещо друго? Нещо, което би ми помогнало да открия пънкарката, на която сте дали пръстена?

Настана тягостна тишина. Гигантът като че ли искаше да каже нещо, само че не знаеше как да го направи. Долната му устна затрепери за миг, после той събра сили и проговори. Четирите думи, които изрече, определено бяха на английски, но силният немски акцент ги правеше почти неразбираеми.

— Шибай се и пукни!

Бекър се изуми.

— Моля?!

— Шибай се и пукни! — повтори мъжът и му показа среден пръст.

Бекър бе прекалено изморен, за да се засегне. Шибай се и пукни! И този много хленчел, а? Той се обърна към Росио и каза:

— Май злоупотребих с гостоприемството ви.

— Не му обръщайте внимание — засмя се тя. — Малко е объркан. Но ще си получи, каквото очаква. — Тя тръсна коса и му намигна.

— Нещо друго? — с надежда попита за последен път Бекър. — Нещо, което би ми помогнало?

Росио обаче поклати глава.

— Това е всичко. Не вярвам, че някога ще я намерите. Севиля е голям град… и е много лесно човек да се загуби в него.

— Е, ще опитам, каквото е по силите ми. — „Въпрос на национална сигурност“.

— Ако късметът не ви се отвори — подхвърли Росио и погледна многозначително дебелия плик в джоба на Бекър, отбийте се пак. Приятелят ми сигурно ще спи. Почукайте тихо. Ще вземем друга стая. Ще видите една страна на Испания, която никога няма да забравите. — И палаво нацупи устни.

Бекър си позволи вежлива усмивка.

— Трябва да вървя. — И се извини на германеца за прекъсването.

Гигантът срамежливо се усмихна.

— Keine Ursache.

Бекър се отправи към вратата. „Няма проблем? А какво стана с «Шибай се и пукни»?“

36.

„Операторско прекъсване?“. Сюзан озадачено гледаше екрана.

Отлично знаеше, че не е въвеждала никаква команда, която би могла да доведе до прекъсване… поне не съзнателно. Но не беше сигурна дали не е натиснала някаква комбинация от клавиши случайно.

— Невъзможно — прошепна тя. Според записа в журналния файл командата за прекъсване бе въведена преди по-малко от двайсет минути. Сюзан помнеше, че единственото нещо, което бе въвела през това време, бе паролата й, когато бе излязла да говори с началника. Абсурдно беше да допуска, че паролата й може да бъде сбъркана от компютъра с команда за прекъсване.

Макар да разбираше, че е чиста загуба на време, Сюзан отвори журналния файл на програмата, заключваща екрана, и провери дали паролата й е била възприета като такава. Както бе очаквала, грешка нямаше.

— И откъде тогава го измисли това операторско прекъсване? — ядоса се тя.

Затвори прозореца на заключващата програма и… неочаквано в последната частица от секундата, преди той да изчезне от екрана, нещо привлече погледа й. Отвори го отново и този път вече внимателно разгледа всички записани данни. Да, имаше запис за заключване, направен в момента, когато бе напуснала „Възел 3“, но времето на съответното отключване не беше наред. Двата записа бяха направени през интервал от една минута. Сюзан бе абсолютно сигурна, че бе разговаряла със Стратмор навън повече от една минута.

Прегледа страницата до края. И онова, което видя, я накара да ахне. Три минути по-късно имаше нова двойка записи „заключване-отключване“. От журналния файл излизаше, че някой е отключвал терминала й, докато тя бе отсъствала.

— Не е възможно! — задави се тя. Единственият кандидат бе Грег Хейл, а Сюзан бе напълно сигурна, че никога не му е предоставяла личната си парола. Придържайки се към здравата криптографска практика, Сюзан бе избрала за парола случайна буквено-цифрова комбинация и никога не я бе записвала, така че вероятността за „отгатването“ й се изчисляваше на 1 към 36 на пета степен, с други думи, възможните комбинации бяха над шейсет милиона.

От друга страна, записите в отворения пред очите й файл бяха недвусмислени. Сюзан стоеше, гледаше ги и се чудеше. Явно Хейл бе правил нещо от терминала й, докато не я бе имало. И това „нещо“ бе да изпрати команда до трейсъра да прекрати работата си.

Въпросът „как“ бързо отстъпи на по-важния „защо“. Хейл нямаше мотив да влиза неправомерно в терминала й. Та той дори не знаеше, че Сюзан е изпратила трейсър. А даже и да знаеше, какво би имал против това тя да открие някой си „Северна Дакота“? Въпросите без отговор се множаха в главата й.

— Добре, първо най-важните неща — каза си тя на глас. С Хейл щеше да се занимае след момент. Съсредоточи се и стартира повторно трейсъра. Терминалът й издаде къс звук и на екрана се изписа: