Цифрова крепост - Страница 48

— Si, si!… — стенеше тя между тласъците. После заби нокти в гърба му, за да му помогне.

В главата й се носеха несвързани мисли… безбройните лица на мъже, които бе задоволявала, безчислените тавани, които бе гледала в полумрака, мечтаейки си един ден да има деца…

Изведнъж, без никакво предупреждение, тялото на германеца се изпъна, вдърви се и той се срина върху нея. „Това ли беше всичко?“ — помисли си тя, приятно изненадана.

Опита се да се измъкне изпод него.

— Скъпи — с пресипнал глас прошепна тя, — нека сега аз съм отгоре.

Но мъжът не помръдваше.

Тя забута със сила масивните му рамене.

— Скъпи, аз… не мога да дишам! — Усети, че почва да губи съзнание. Ребрата й пукаха. — Despiertate! — Тя инстинктивно впи пръсти в мократа му коса. — „Събуди се!“

И тогава усети топлата лепкава течност. Капеше върху нея от косата му… стичаше се по бузите й, в устата й. Беше солена. Тя диво се извъртя под него. Над нея странен лъч светлина освети изкривеното лице на германеца. От дупката в слепоочието му шуртеше кръв. Тя се опита да изкрещи, но не й бе останала никаква сила. Масата му я смазваше. С последните проблясъци на съзнанието си тя протегна пръсти към колоната светлина. Видя ръка. Държеше пистолет със заглушител. После нещо проблесна. И след това всичко изчезна…

40.

Чартрукян беше отчаян. Вече няколко минути се опитваше да убеди пред „Възел 3“ Грег Хейл, че TRANSLTR има проблем. Сюзан мина покрай тях с единствената мисъл да открие Стратмор.

Паникьосаният сис-сек посегна и я хвана за ръката.

— Госпожице Флечър! Имаме вирус! Сигурен съм. Трябва да…

Но Сюзан дръпна рязко ръката си и го изгледа ядосано.

— Шефът не ти ли нареди да си вървиш у дома?

— Но мониторът… показва вече осемнайсет…

— Стратмор ти нареди да си ходиш!

— Майната му на Стратмор! — изкрещя Чартрукян, неспособен повече да сдържа, и ругатнята му отекна под купола.

Отгоре се разнесе плътен глас:

— Господин Чартрукян?!

Тримата служители на „Крипто“ замръзнаха. Високо над главите им Стратмор стоеше до перилата пред офиса си.

За момент единственият звук бе равното бучене на генераторите под тях. Сюзан отчаяно се опитваше да прехване погледа на Стратмор. „Шефе! Хейл е «Северна Дакота»!“

Но Стратмор не гледаше нея, а младия сис-сек. После заслиза по стълбите, без да мига и без отмества погледа си от него. Спря на петнайсет сантиметра от треперещия оператор.

— Какво каза?

— Сър — задавено се опита да обясни Чартрукян, — с TRANSLTR става нещо.

— Шефе? — намеси се Сюзан. — Ако мога да…

Но Стратмор й направи знак да мълчи. Погледът му оставеше прикован върху сис-сека.

Фил измънка:

— Имаме заразен файл, сър. Сигурен съм!

Лицето на Стратмор бавно почервеняваше.

— Господин Чартрукян, мисля, това вече го обсъдихме. Не съществува никакъв файл, който да заразява TRANSLTR.

— Има! — настоя той. — И си пробива път към главната база данни…

— И къде, по дяволите, е този заразен файл? — изръмжа Стратмор. — Покажи ми го!

Чартрукян се поколеба.

— Не мога…

— Разбира се, че няма да можеш. Той не съществува!

Сюзан отново направи опит да се намеси:

— Шефе, налага се да…

И отново Стратмор гневно й направи знак да мълчи.

Сюзан неспокойно погледна Хейл.

Той изглеждаше самодоволен. „Естествено — помисли си тя. — Хейл не вярва в никакви вируси — той много добре знае какво става в TRANSLTR“.

Но Чартрукян продължаваше да упорства:

— Заразеният файл съществува, сър. Но „Гонтлит“ не го разпознава.

— Щом „Гонтлит“ не го разпознава, как, дявол го взел, ти знаеш, че изобщо съществува?

Изведнъж Чартрукян доби увереност.

— Това са полиморфни низове, сър. Пуснах пълен анализ и резултатът е полиморфни низове.

Едва сега Сюзан разбра защо сис-секът е толкова загрижен. Полиморфни низове. Тя знаеше, че полиморфните низове са сегменти програмен код, които могат да повредят данните по крайно сложни начини. Тази техника бе често срещана при компютърните вируси, особено вируси, които променят големи блокове данни. Разбира се, Сюзан знаеше от електронната поща на Танкадо, че полиморфните низове, забелязани от Чартрукян, се безвредни… просто защото бяха част от „Цифрова крепост“.

Междувременно сис-секът продължаваше:

— Когато видях за пръв път низовете, сър, си помислих, че филтрите на „Гонтлит“ са се повредили. — Той замълча за момент, загубил част от увереността си. — Установих, че някой ръчно е заобиколил защитата на „Гонтлит“.

Гласът на Стратмор бе смразяващ:

— Господин Чартрукян, не че това по някакъв начин би трябвало да ви влиза в работата, но аз съм този, който блокира защитата на „Гонтлит“. — Той продължи, но личеше, че едва се сдържа да не избухне в унищожителен пристъп на гняв: — Както ви казах по-рано, тествам сложна диагностична програма. Полиморфните низове, които сте забелязали в TRANSLTR, са част от диагностиката — те са там, защото аз съм ги сложил там. „Гонтлит“ естествено отказа да зареди файла, така че се наложи да заобиколя защитата му ръчно. — Стратмор присви очи и впи безмилостно погледа си в Чартрукян. — Сега… има ли още нещо, което трябва да ви обясня, преди най-сетне да си тръгнете?

Изведнъж всичко в съзнанието на Сюзан се намести: когато Стратмор бе изтеглил от интернет зашифрования алгоритъм на „Цифрова крепост“ и се бе опитал да го пусне за обработка в TRANSLTR, полиморфните низове бяха задействали защитата на „Гонтлит“. В желанието си да разбере дали „Цифрова крепост“ е наистина неразбиваем, Стратмор бе решил да заобиколи прекарването на файла през филтрите.