Цифрова крепост - Страница 65

„Изпуснах го“. Раменете на Бекър увиснаха.

— А имаше ли свободни места?

— Колкото искате — все така усмихнато отговори жената. — Отлетя почти празен. Но и за сутрешния полет в осем часа имаме…

— Искам да разбера дали една моя приятелка е успяла да го хване.

Жената се намръщи.

— Съжалявам, господине. Правилата на нашата компания не позволяват…

— Много е важно — настоя Бекър. — Интересува ме само дали се е качила. Нищо повече.

Жената кимна разбиращо.

— Скарване?

Бекър помисли, после й се усмихна притеснено.

— Нима е толкова очевидно?

Тя му намигна съучастнически.

— Как се казва?

— Меган — тъжно отговори той. Жената пак се усмихна.

— Вашата приятелка има ли и фамилно име?

Бекър бавно изпусна въздуха от гърдите си. „Има, но аз не го знам!“

— Честно казано, ситуацията е малко комплицирана… Казахте, че самолетът е отлетял почти празен. Дали не бихте могли…

— Без фамилното й име не мога да…

— Всъщност… — прекъсна я Бекър, бе му хрумнала друга идея. — Вие нали сте на смяна от вечерта?

Жената кимна.

— Да, и цяла нощ. От седем до седем.

— В такъв случай не може да не сте я видели. Тя е младо момиче. Петнайсет… шестнайсетгодишна. Косата й е малко… — Още преди думите да бяха напуснали устата му, Бекър осъзна, че е направил грешка.

— Приятелката ви е шестнайсетгодишна? — Жената присви очи.

— Не! — изплаши се Бекър. — Искам да кажа… — „Мамка му, какво изобщо искам да кажа?“ — Моля ви, помогнете ми, много е важно.

— Съжалявам — студено отсече жената.

— Не е така, както си мислите. Ако бихте…

— Лека нощ, господине. — Жената свали металната решетка между тях, заключи я и се скри в задната стая.

Бекър простена и впери поглед в тавана. „Страхотно, Дейвид. Справи се много ловко“. Огледа залата. Нищо. „Сигурно е продала пръстена и си е купила билет“. Тръгна към чистача.

— Has visto a una nina? — извика той, за да се чуе над шума, на машината за миене на теракота. „Да сте виждали момиче?“

Старецът натисна един бутон и изключи ръмжащата машина.

— А?

— Una nina? — повтори Бекър. — Pelo rojo, azul, y bianco. „С коса в червено, синьо и бяло?“

Чистачът се засмя:

— Que fea. — „Много грозно“. — Поклати глава и отново включи машината.

Дейвид Бекър стоеше в центъра на необятната зала за заминаващи и се питаше какво да прави. Вечерта се бе превърнала в комедия от грешки. В главата му кънтяха думите на Стратмор: „Не се обаждай, докато не намериш пръстена“. В тялото му се настаняваше пълно изнемощение. Ако Меган бе продала пръстена и бе успяла да вземе полета, вече никой не можеше да каже къде може да е той сега.

Бекър затвори очи и опита да се съсредоточи. „Какъв е следващият ми ход?“ Реши да се замисли над отговора след малко. Първо трябваше да направи отдавна отлаганото посещение до тоалетната.

64.

Сюзан стоеше сама в полумрака на „Възел 3“. Задачата й бе проста: да влезе в терминала на Хейл, да намери ключа и да изтрие всички следи от кореспонденция му с Танкадо. Никъде не трябваше да остане и намек за „Цифрова крепост“.

Само че отново бе обхваната от страховете да съхрани ключа и да отвори „Цифрова крепост“. Страх я беше да изкушава съдбата, защото разбираше, че до момента бяха имали късмет, но че той всеки момент може да свърши. „Северна Дакота“ по някакво чудо се бе появил под носа им и те бяха успели да го заключат. Единственият оставащ проблем сега бе свързан с Дейвид, който трябваше да намери втория ключ. Сюзан се надяваше, че и той е близо до изпълнението на тази задача.

Тръгна към терминалите. Странно бе, че се чувстваше така особено в това добре познато й място. Но в тази тъмнина всичко във „Възел 3“ изглеждаше някак… чуждо. Само че сякаш имаше и още нещо. Сюзан изпита моментно колебание и погледна назад към затворената врата. Измъкване оттук нямаше. „Двайсет минути“, каза си тя.

Обърна се към терминала на Хейл и усети някаква странна миризма — миризма, която определено не бе присъща на „Възел 3“. Запита се дали при тези проблеми със захранването не се е повредил дейонизаторът. Все пак миризмата смътно й бе позната и заедно с нея Сюзан усети да я побиват тръпки. Тя си представи заключения долу в голямата си гореща килия Грег Хейл. „Дали не е запалил нещо?“ Вдигна поглед към решетките на вентилационната система и подуши… Но миризмата идваше от по-близко.

Този път погледна към вратата на кухничката. И веднага позна миризмата: беше смес от одеколон и пот.

Отскочи неволно, защото не беше подготвена за онова, което видя: две очи я наблюдаваха иззад процепа на вратата. Трябваше й само миг, за да осъзнае вледеняващата истина: Грег Хейл изобщо не бе заключен долу, той беше във „Възел 3“! Явно бе успял да се измъкне от шахтата, преди Стратмор да заключи капака. И беше достатъчно силен, за да отвори вратата на „Възел 3“ самичък.

Бе чувала, че истинският ужас е парализиращ — сега вече можеше да каже от собствен опит, че това е мит. В мига, в който мозъкът й схвана какво става, тя вече бе в движение назад към вратата на „Възел 3“ с едничката мисъл някак да избяга.

Зад гърба й нещо изтрещя — Хейл изскочи в залата и затича след нея.

Сюзан събори някаква лампа зад себе си в опит да препъне приближаващия се Хейл. Усети го, че я прескача без усилие.

Когато дясната му ръка я обхвана изотзад през кръста, усещането бе сякаш се бе ударила в стоманен прът. Мускулестото му тяло се притисна в гърба й.

Сюзан се задърпа и замаха с ръце. Лакътят й се удари в нещо, което изхрущя. Хейл я пусна, хвана се за носа с две ръце и изкрещя: