Цифрова крепост - Страница 71

Дори когато Сюзан безсилно бе блъскала по затворената врата на главния вход, Стратмор не бе споменал за него. Не можеше да й позволи да си тръгне… не още. Сега се питаше колко трябва да й каже, за да я накара да остане.

Сюзан се промуши покрай него, хвърли се към стената и започна да натиска светещите бутони.

— Моля те! — проплака тя. Но вратата не се отваряше.

— Сюзан — тихо каза Стратмор. — Има парола.

— Парола? — гневно възкликна тя и огледа пулта. Под основната клавиатура имаше втора, по-малка, с мънички бутончета, всяко надписано с буква от азбуката. — Каква е паролата?

Стратмор помисли малко и тежко въздъхна:

— Сюзан… седни за малко.

Но Сюзан го изгледа, сякаш не можеше да повярва, че е изрекъл точно тези думи.

— Седни — повтори командър Стратмор твърдо.

— Пусни ме да изляза! — извика Сюзан и хвърли разтревожен поглед към отворената врата на офиса му.

Стратмор бавно отиде до вратата, излезе на площадката и се взря в тъмнината. От Хейл нямаше и следа. Върна се и затвори вратата. Нагласи един стол така, че да не може да се отвори, отиде при бюрото си и извади нещо от едно чекмедже. На светлината на монитора Сюзан видя какво държи и пребледня. Беше пистолет.

Стратмор дръпна два стола в средата на стаята и ги завъртя към затворената врата. Седна. Вдигна блестящата „Берета“ и я насочи към вратата. После я отпусна в скута си.

И заговори бавно и с чувство.

— Сюзан, тук сме в безопасност. Трябва да поговорим. Ако Грег Хейл влезе…

Сюзан мълчеше.

Стратмор я погледна през призрачния полумрак и потупа стола до себе си.

— Седни, Сюзан. Трябва да ти кажа нещо. — Тя не помръдна. — Когато свърша — допълни той, — ще ти дам паролата за асансьора и сама ще решиш да си ходиш ли, или не.

Замаяна, Сюзан отиде и седна до него.

— Сюзан… — започна той. — Трябва да ти призная, че не бях напълно откровен с теб.

73.

Дейвид Бекър имаше усещането, че лицето му е напръскано с терпентин и запалено. Претърколи се на пода и примижа през плувналите си в сълзи очи към момичето, което вече бе преполовило разстоянието до въртящата се врата. Тичаше бавно, защото влачеше по плочките натъпканата си пътна чанта. Бекър опита да се изправи, но установи, че не може. „Не бива да я изпусна!“

Опита се да извика, но в дробовете му нямаше въздух, само влудяваща болка.

Бекър разбираше, че в мига, в който тя мине през вратата, ще я загуби завинаги. Опита да я извика, но гърлото му пламтеше.

Тя почти бе стигнала до въртящата се врата. Бекър се изправи, пое глътка въздух и направи няколко неуверени крачки след нея. Тя се мушна в първото отделение на вратата и задърпа чантата за дръжката.

— Чакай — успя да извика той. — Чакай!

Момичето забута вратата, тя започна да се завърта, после се заклещи. Блондинката ужасена се обърна и видя, че причината е пътната й чанта. Клекна и трескаво я задърпа.

Бекър се втренчи в размитото цветно петно пред себе си парче червен плат, единственото, което различаваше. И тръгна към него, протегнал ръце напред.

Сантиметри преди да докосне вратата, късчето червен плат се скри в пролуката и изчезна. Вратата се завъртя и пръстите му уловиха само празния въздух. Момичето хукна навън с чантата.

— Меган! — извика отчаяно Бекър и падна на пода. Безмилостни игли бодяха очите му. Гадеше му се. Гласът му отекна в празната зала.

— Меган!

Не знаеше от колко време лежи, но чуваше съскането на флуоресцентните лампи на тавана. Край него не помръдваше нищо. Но през тишината пробиваше някакъв глас. Някой му говореше. Той се опита да надигне глава от пода. Светът беше разкривен, наклонен гротескно настрани и течен. Гласът се разнесе отново. Той примижа и този път успя да види някаква фигура.

— Господине?

Този път Бекър позна гласа. Беше на момичето. То стоеше, притиснало пътната чанта към гърдите си, и изглеждаше по-изплашено, отколкото когато бе бягало от него.

— Господине? — повтори Меган. — Аз не ви казах името си. Откъде го знаете?

74.

Директор Лиланд Фонтейн беше мъж като планина, шейсет и три годишен, с ниска военна подстрижка и твърди черти. Черните му като нощта очи пламваха като въглени, когато беше раздразнен — обичайното му състояние. Беше се издигнал на най-високия пост в йерархията на АНС благодарение на много работа, добро планиране и заслужено уважение от страна на предшествениците си. Беше първият афроамерикански директор на АНС, но никой не споменаваше за това — в управлението на Фонтейн цвят на кожата не съществуваше и хората от екипа му мъдро оставаха далтонисти.

Фонтейн остави Мидж и Бринкерхоф да стоят прави, докато мина през мълчаливия ритуал на правенето на чаша гватемалско кафе. После се настани зад писалището си — те продължаваха да стоят прави — и ги разпита, както директор разпитва ученици в кабинета си.

Основните обяснение даде Мидж — разказа за необичайните събития, довели до необходимостта да осквернят кабинета му.

— Вирус? — студено попита той. — Вие двамата смятате, че имаме вирус?

Бринкерхоф примигна. Изражението му беше болезнено.

— Да, сър — отсече Мидж без колебание.

— Защото Стратмор е заобиколил „Гонтлит“? — Фонтейн внимателно разглеждаше разпечатката пред себе си.

— Да — потвърди тя. — Както и защото имаме файл, който не е обработен вече повече от двайсет часа.

— Или поне така сочат данните ти — намръщено напомни Фонтейн.

Мидж понечи да възрази, но навреме прехапа език. Вместо това съобщи голямата новина:

— Токът в „Крипто“ спря.

Това накара Фонтейн да вдигне глава. Явно бе изненадан. Мидж потвърди с енергично кимване.