Цифрова крепост - Страница 70

— Клипс! — ахна той.

— Ами да — отговори тя. — Видя ли игла, умирам от страх!

70.

Дейвид Бекър стоеше, гледаше момичето пред себе си и знаеше, че това е краят на търсенето. Беше измила косата си и бе сменила дрехите си — може би с надежда приличният й външен вид дай помогне да продаде по-лесно пръстена, — но така и не бе могла да се качи на самолета за Ню Йорк.

Помъчи се да запази хладнокръвие. Беше на финала на идиотското си пътуване. Огледа пръстите й. Нямаше пръстен. Хвърли поглед на пътната й чанта. „Там е — помисли си. — Трябва да е там!“

Усмихвай се. Не можеше повече да крие вълнението си.

— Знаеш ли, сега е мой ред да те изненадам — каза той, но мисля, че имаш нещо, което ми трябва.

— О? — Меган го изгледа с подозрение.

Бекър извади портфейла си.

— Разбира се, ще съм щастлив да платя за него. — И започна да рови из банкнотите.

Меган изненадано ахна — явно разбра намеренията му съвсем погрешно. Хвърли изплашен поглед към въртящата се врата, преценявайки на око разстоянието — бе около петдесет метра.

— Мога да ти дам достатъчно да си купиш билет, ако…

— Не-не — побърза да го спре Меган и се усмихна насила. — Мисля, че се досещам какво имаш предвид. — Наведе се и започна да търси нещо в чантата си.

Бекър почувства лъч надежда. „У нея е“, помисли си той. Нямаше представа по какъв начин се е досетила какво иска от нея, но беше прекалено изморен, за да задава излишни въпроси. Всички мускули в тялото му с благодарност се отпуснаха. Представи си как предава пръстена на широко усмихнатия заместник-директор на АНС. А после двамата със Сюзан щяха да легнат в голямото легло в „Стоун Манър“ и да наваксат пропуснатото.

Момичето най-сетне намери онова, което търсеше — лютивия спрей, убийствена смес от няколко сорта люти чушки. Бързо се обърна и насочи струята право в очите на Бекър. Грабна пътната си чанта и побягна към вратата. Бекър се сгърчи на пода в агония, стиснал лице с ръцете си.

71.

Токуген Нуматака запали четвъртата си пура и продължи да крачи неспокойно. Грабна слушалката и се свърза с централата.

— Някакви новини за телефонния номер? — попита той още преди телефонистката да има възможност да каже нещо.

— Не още, сър. Ще отнеме малко по-дълго от очакваното, защото става дума за обаждане от мобилен телефон.

„Мобилен — замисли се Нуматака. — Ами да“. За щастие на японската икономика, американският апетит за електронни джунджурии се бе оказал ненаситен.

— Приемната станция — допълни телефонистката — се оказа в района на код 202. Но все още не разполагаме с номера.

— 202? Къде е това? — Къде из необятната американска земя се криеше „Северна Дакота“?

— Някъде около Вашингтон, сър. Столицата.

Нуматака вдигна вежди.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо.

72.

Сюзан Флечър залиташе в спусналата се над „Крипто“ тъмнина към моста, по който се стигаше до офиса на Стратмор. За щастие той се намираше във възможно най-отдалечената от Грег Хейл част на „Крипто“

Изкачи се на площадката, на която бе офисът на Стратмор. Вратата се клатеше на пантите, защото електронната ключалка бе неизползваема. Сюзан влезе.

— Шефе? — Единствената светлина идваше от включения монитор на Стратмор. — Шефе! — отново извика тя. — Командър Стратмор!

Едва сега се сети, че той сигурно е в лабораторията на Сис-сек. Обиколи офиса му, все още под въздействие на паниката от сблъсъка с Хейл. Трябваше да се махне от „Крипто“. Никаква „Цифрова крепост“ не можеше да я спре и беше крайно време да се действа: да спрат TRANSLTR и да бягат. Погледна светещия монитор на Стратмор и се хвърли към него. Дръпна към себе си клавитурата. „Спирам TRANSLTR“. От този терминал задачата бе пределно проста. Сюзан отвори нужния прозорец и въведе в него:

...

ABORT RUN

Пръстът й замря над клавиша ENTER.

— Сюзан! — извика глас от прага. Сюзан се извърна ужасена, че може да е Хейл. Но не той беше, а Стратмор. Бледен и някак призрачен в сиянието от монитора. Дишаше тежко. — Какво става, по дяволите?

— Ше… фе! — ахна Сюзан. — Хейл е във „Възел 3“! Преди малко ме нападна!

— Какво! Невъзможно! Нали го заключих долу…

— Нищо подобно! Измъкнал се е. Трябва веднага да повикаме охраната! Спирам TRANSLTR!

— Не пипай там! — Стратмор се хвърли към терминала и блъсна ръцете й настрана.

Сюзан се дръпна, изгледа недоумяващо началника си и за втори път този ден си помисли, че не може да го разбере. Което изведнъж я накара да се почувства крайно самотна.

Стратмор видя кръвта по блузата й и възкликна загрижено:

— Боже, Сюзан! Какво ти е?

Искаше му се да не се бе държал така рязко с нея. Но нервите му бяха опънати до крайност. Трябваше да мисли за много неща — неща, за които Сюзан даже и не подозираше, неща, които не й бе казвал и които се надяваше да не се налага да й казва.

— Извинявай — тихо каза той. — Кажи ми какво стана.

Тя се обърна настрани.

— Няма значение. Кръвта не е моя. Просто ме изведи оттук.

— Направи ли ти нещо? — Той сложи ръка на рамото й, но тя се дръпна и той отпусна ръката си и отмести поглед. Когато отново я погледна, тя се взираше в нещо на стената.

Там, в тъмнината, пултът на електронна ключалка светеше с пълна сила. Стратмор се намръщи. Беше се надявал Сюзан да не забележи светещия контролен панел, който управляваше личния му асансьор. Стратмор и високопоставените му гости го използваха, за да идват и да си тръгват от „Крипто“, без да известяват останалите за това. Личният му асансьор се спускаше на петнайсет метра под купола и после се придвижваше хоризонтално на сто метра през укрепени подземни тунели, за да стигне подземните нива на главния корпус на АНС. Захранваше се от централната сграда и съответно беше напълно независим от спирането на захранването в „Крипто“.