Цифрова крепост - Страница 75

Сюзан настръхна пред перспективата отново де се озове долу.

— А не е ли по-разумно да почакаме Дейвид да се обади и да каже, че е намерил копието на Танкадо?

Стратмор поклати глава.

— Колкото по-бързо направим подмяната, толкова по-добре. А и нямаме никакви гаранции, че Дейвид ще се добере до другото копие. Ако по някаква прищявка на съдбата пръстенът попадне в чужди ръце, бих предпочел вече да сме приключили с нашата част в играта. По този начин, в чиито и ръце да попадне ключът, той ще свали нашата версия на алгоритъма. — Стратмор се изправи. — Трябва ни ключът на Хейл.

Сюзан се умълча. В съображенията на началника й имаше логика. Нуждаеха от ключа, притежание на Хейл. Нещо повече — нуждаеха се от него сега.

Изправи се. Краката не я държаха. Вече съжаляваше, че не бе ударила Хейл по-силно. Погледна оръжието в ръцете на Стратмор и й призля.

— Наистина ли би застрелял Грег Хейл?

— Не — каза Стратмор и тръгна към вратата. — Но нека се надяваме, че той няма да се досети за това.

76.

Пред терминала на севилското летище беше спряло такси. Броячът му работеше. Пътникът с очила с телени рамки гледаше към стъклената стена на осветеното вътре летище. Знаеше, че е пристигнал навреме.

Виждаше русото момиче — помагаше на Дейвид Бекър да седне на един стол. Бекър очевидно изпитваше болка. „Той още не знае какво означава болка“ — помисли си пътникът в таксито. Момичето извади нещо от джоба си и го подаде на Бекър. Бекър го взе и го огледа на светлината. После го сложи на пръста си. Извади пачка банкноти от джоба си и плати на момичето. Поговориха още няколко минути, след това момичето го прегърна, махна му с ръка, метна пътната си чанта през рамо и тръгна към дъното на залата.

„Най-сетне — помисли мъжът в таксито. — Най-сетне…“

77.

Стратмор излезе от офиса на площадката с готов пистолет. Сюзан го следваше по петите и се питаше дали Хейл е още във „Възел 3“. Светлината от монитора на Стратмор зад тях хвърляше призрачните сенки на телата им върху металната решетка на пода. Сюзан инстинктивно се приближи още по-плътно зад началника си.

Малко след като се отдалечиха от вратата, сиянието на монитора отслабна и двамата потънаха в тъмнина. Единствената светлина идваше от звездите над главите им и слабото излъчване на мониторите зад разбитата стъклена стена на „Възел 3“.

Стратмор предпазливо се промъкваше напред, към мястото, където започваше тясната стълба. Премести беретата в лявата си ръка и започна да опипва перилата с дясната. Беше еднакво слаб стрелец и с двете, а в момента дясната му бе по-полезна да се подпира на нея. Падане по тези стълби би означавало в най-добрия случай инвалидна количка за всеки, а идеята на Стратмор за пенсиониране бе свързана с не чак толкова мрачно бъдеще.

Сюзан не виждаше нищо в мрака на „Крипто“ и се спускаше с ръка върху рамото на Стратмор. Даже от половин метър не различаваше очертанията на силуета му. Слагаше внимателно крак на всяко стъпало и после го плъзгаше, докато напипа ръба му.

Вече започваше да съжалява, че се е съгласила да се върне във „Възел 3“, за да търси ключовата фраза сред файловете на Грег Хейл. Стратмор бе настоял, че Хейл няма да има куража да ги докосне, но Сюзан не беше толкова сигурна. Хейл беше доведен до отчаяние. Пред него имаше само две възможности: да се измъкне от „Крипто“ или да влезе в затвора.

Някакъв вътрешен глас й казваше, че е най-разумно да изчакат обаждането на Дейвид и после да използват неговия ключ, но тя разбираше, че няма никаква гаранция, че той ще го намери. Питаше се какво го бави. Преглътна и продължи да върви след началника си.

Стратмор се спускаше тихо. Нямаше защо да предупреждават Хейл, че идват. Когато наближиха нивото на залата, Стратмор забави ход и внимателно протегна крак за последното стъпало. Намери го и токът на обувката му щракна върху черните теракотени плочки. Сюзан усети как мускулите на рамото му се напрягат. Бяха навлезли в опасната зона. Хейл можеше да е някъде тук.

Целта им — „Възел 3“ — се намираше от другата страна на TRANSLTR. Сюзан се молеше Хейл да е още там. Да лежи на пода и да вие от болка като куче… каквото си беше.

Стратмор пусна перилата, прехвърли пистолета в дясната си ръка и без нито дума продължи напред в тъмнината. Сюзан продължаваше да го стиска за рамото. Загубеха ли се, единственият начин да се намерят бе да нарушат мълчанието. Но тогава Хейл можеше да ги чуе. Само като много малка Сюзан понякога се бе чувствала така уязвима.

TRANSLTR бе единственият остров в черното море. На всеки няколко крачки Стратмор спираше и се вслушваше с готов пистолет. Единственият шум бе този на генераторите далеч под краката им. На Сюзан й се искаше да го дръпне и да се скрият на безопасно място, защото в тъмнината й се привиждаха какви ли не лица.

Бяха преполовили разстоянието, отделящо ги от TRANSLTR, когато тишината внезапно бе нарушена. Някъде в тъмнината, но като че ли над тях, пронизително остър звук разкъса нощта. Стратмор се извърна и тя загуби контакт с него. Изплашена, протегна ръка, за да го намери в мрака. Но началникът й сякаш бе изчезнал. Там, където само допреди малко се бе намирало рамото му, сега имаше само празен въздух. И загубила всякаква ориентация, тя залитна напред.

Тревожният звук на аларма продължаваше. Източникът му се намираше наблизо. Сюзан продължаваше да върви слепешком в тъмнината. Разнесе се изшумоляване на дрехи и звукът внезапно секна. Сюзан замръзна. В следващия миг се сбъдна един от детските й кошмари: някакво лице се материализира точно пред нея. Беше призрачно и зелено — лице на демон, със сенки отдолу-нагоре, сякаш врязани в деформираните му черти. Тя отскочи изплашено назад. Обърна се да побегне, но някой я сграбчи за ръката.