Цифрова крепост - Страница 90

Една фигура бавно започна да се промъква по страничната потека — придържаше се в сянката. Улохот се беше вмъкнал точно преди да затворят вратите. Усмихна се. Ловът започваше да става наистина интересен. „Бекър е тук… усещам го“. Убиецът методично оглеждаше всяка редица, покрай която минаваше. Кадилницата под купола лениво описваше широки плавни дъги. „Прекрасно място да умреш — помисли си Улохот. — Дано и аз имам подобен късмет“.

Бекър коленичи на студения под и наведе глава възможно по-ниско. Мъжът до него го изгледа сърдито — поведението му бе крайно неподобаващо за божи храм.

— Enfermo — извини се Бекър. „Прилоша ми“. Трябваше да се скрие. Беше зърнал познат силует на страничната пътека. „Това е той! Тук е!“

Макар да се намираше почти в центъра на огромна тълпа, Бекър знаеше, че е прекалено лесна цел — бежовото му сако беше като сигнална ракета. Беше помислил дали да не го свали, но и бялата му риза отдолу не бе по-добра. Затова се сниши още повече.

Мъжът до него се намръщи.

— Turista — изсумтя той. После саркастично прошепна: Llamo un medico? — „Да повикам ли доктор?“

Бекър вдигна поглед към обсипаното с бенки лице на стареца.

— No gracias. Estoy bien.

Човекът го изгледа сърдито.

— Pues sientate! — „Тогава седни!“

Около тях се разшъткаха, старецът прехапа език и се обърна напред.

Бекър затвори очи и се наведе още по-надолу. Запита се колко ли трае службата. Беше израсъл в семейство на протестанти и винаги бе смятал, че католиците са досадно многословни. Сега се молеше това да е истина, защото свършеше ли службата, хората щяха да си тръгнат и той щеше да бъде принуден да се изправи. И тогава щеше да настъпи краят.

Знаеше, че няма избор. Стоеше коленичил на студения каменен под в катедралата. След малко старецът престана да му обръща внимание. Хората се бяха изправили на крака и пееха псалм. Бекър остана коленичил. Краката му започваха да се схващат. Нямаше как да ги раздвижи. „Търпение — каза си той. — Търпение“. Затвори очи и пое дълбоко дъх.

Стори му се, че са минали само секунди, когато някой го срита. Той вдигна глава.

Старецът отдясно се беше изправил и нетърпеливо чакаше да мине.

Бекър се ужаси. „Нима иска да си ходи? И аз ще трябва да се изправя?“ Направи му знак да го прекрачи. Старецът едва сдържаше гнева си — сграбчи пешовете на черното си сако, изпуфтя, дръпна ги и се извъртя, за да покаже на Бекър, че го чака половината редица. Бекър погледна наляво и видя, че жената, до която бе седял, вече я няма. Цялата част от редицата до централната пътека беше празна.

„Но службата не е свършила! Това е невъзможно! Нали току-що влязохме!“

И тогава видя послушника в края на редицата и двете колони хора, пристъпващи бавно напред към олтара, и разбра какво става.

„Причастието — простена той наум. — Проклетите испанци започват с причастието!“

92.

Сюзан слизаше по стълбите към подземните нива. Край корпуса на TRANSLTR вече се издигаха гъсти кълбета пара. Свързващите метални мостове лъщяха от кондензиралата влага. Тя внимаваше къде стъпва и се питаше колко ли още ще издържи TRANSLTR на този режим. Сирените продължаваха да вият на пресекулки. Аварийното осветление се включваше и изключваше на две секунди. Три етажа по-надолу генераторите работеха на предела на възможностите си. Сюзан знаеше, че някъде там, на дъното, в мъгливия полумрак, има прекъсвач. И знаеше, че времето изтича.

Над нея Стратмор взе беретата. Прочете още веднъж бележката и я сложи на пода. Без никакво съмнение онова, което се готвеше да извърши, бе акт на страхливец. „Такива като мен не се предават“, повтори си той. Помисли за вируса в базата данни на АНС, помисли за Дейвид Бекър в Испания, помисли за плановете си за „задна врата“. Беше казал толкова много лъжи. Беше виновен за толкова много неща. Знаеше, че това е единственият начин да не му искат сметка… единственият начин да избегне срама. Внимателно насочи оръжието. Затвори очи и дръпна спусъка.

Сюзан се бе спуснала на шест нива, когато чу приглушения изстрел — слаб пукот, който едва надви рева на генераторите. Никога не бе чувала изстрел, освен по телевизията, но нямаше никакви съмнения, че е точно това.

Тя се вкамени. Обхвана я ужас и тя си представи най-лошото. Представи си мечтата на началника си, „задната врата“ в „Цифрова крепост“, големия удар, в което това можеше да се превърне. Представи си вируса в базата данни, проваления му брак, странното му кимане на раздяла. Залитна. Извърна се на площадката и потърси перилата. „Не, само това не!“

Не знаеше какво да прави. Изстрелът бе изтрил хаоса около нея. Мозъкът й казваше да върви, но краката й отказваха да я послушат. „Шефе!“ И в следващия миг тръгна обратно нагоре по стълбите, забравила грозящата я опасност.

Качваше се на предела на силите си. Влагата около нея се кондензираше в топъл дъжд. Имаше усещането, че парата около нея я издига. Изскочи през люка — горе беше по-хладно, но бялата й блузка беше залепнала за тялото й.

Беше все така тъмно. Сюзан спря и опита да се ориентира. Пукотът на изстрела звучеше в главата й като записан на лента с повторение. През люка бълваха кълбета пара, като газове от вулкан на прага да избухне.

Сюзан се наруга, че бе оставила беретата у Стратмор. Защото наистина му бе оставила пистолета, нали? Или това беше във „Възел 3“? Тя погледна към зеещата дупка в стъклената стена на „Възел 3“. Сиянието от мониторите бе слабо, но дори оттук можеше да види безжизненото тяло на Грег Хейл на пода. От Стратмор нямаше и следа. Ужасена от мисълта за онова, което предстоеше да види, тя се извърна към офиса на началника си.