Цифрова крепост - Страница 91

Тръгна натам, но в същия момент мозъкът й регистрира нещо странно. Върна се няколко крачки и отново надникна във „Възел 3“. Видя ръката на Хейл. Нима се бе освободил? Не забелязваше признаци на живот. Хейл бе неподвижен като труп.

Сюзан погледна нагоре към офиса на Стратмор.

— Командър?

Тишина.

Тя плахо пристъпи към „Възел 3“. В ръката на Хейл имаше нещо. Нещо, което блестеше под светлината от мониторите. Тя направи крачка… още една. И изведнъж видя какво държи Хейл. Беретата.

Ахна. Очите й се плъзнаха върху лицето му. Онова, което видя, беше гротескно. Половината от лицето на Хейл бе плувнала в кръв. Тъмното петно се разстилаше по мокета.

Сюзан залитна. Изстрелът, който бе чула, не бе произведен от Стратмор, а от Хейл!

Като в транс Сюзан пристъпи към тялото. Изглежда, Хейл по някакъв начин бе успял да се освободи. Кабелите за принтера лежаха до него. „Сигурно съм оставила пистолета на дивана“, помисли си тя. Под синкавата светлина кръвта от дупката в черепа му изглеждаше черна.

На пода до него имаше лист хартия. Сюзан се наведе и го вдигна. Беше писмо:

...

Скъпи приятели, днес се прощавам с живота си и искам да се покая за следните си грехове…

Неспособна да повярва на очите си, Сюзан бавно зачете предсмъртното писмо. Беше абсурдно… толкова не в стила на Хейл… списък на престъпленията му. Признаваше си за всичко: за това, че се е досетил, че NDAKOTA е само мистификация, че е наел човек да убие Енсей Танкадо и да вземе пръстена му, че е бутнал Фил Чартрукян в шахтата и че е смятал да продаде „Цифрова крепост“.

Стигна до последния ред. Последните думи на Грег Хейл се стовариха върху нея физически.

...

Най-много от всичко съжалявам за Дейвид Бекър. Извини ме, бях заслепен от амбиция.

Сюзан разтреперана стоеше над тялото на Хейл. В този момент се чуха стъпки на тичащ човек. Тя бавно се обърна.

В дупката се появи Стратмор, бледен и задъхан. Той смаяно изгледа тялото на Хейл.

— О, господи! Какво е станало?

93.

Улохот веднага видя Бекър. Бежовото му сако не можеше да остане незабелязано, особено с малкото кърваво петно от едната му страна. Сакото се придвижваше напред по централната пътека сред море от черни дрехи. „Не трябва да разбере, че съм тук. Вече е покойник“.

Разпери във ветрило металните контакти на пръстите си, нетърпелив да съобщи на американския си работодател добрата новина. „След малко. Съвсем скоро“.

Като хищник, захождащ срещу вятъра, Улохот се изтегли в края на църквата. И едва след това се насочи към жертвата си — движеше се зад нея по централната пътека. Нямаше желание да проследява Бекър сред тълпата на излизане. Жертвата му сама бе попаднала в капан и това щастливо стечение на обстоятелствата трябваше да се използва. Улохот просто се нуждаеше от начин да го ликвидира тихо. Заглушителят му — най-доброто, което можеше да се купи с пари — гарантираше „леко изкашляне“. Това щеше да му свърши работа.

Улохот се насочи към бежовото сако, без да чува шепота от страна на тези, покрай които минаваше. Конгрегацията можеше да разбере възбудата на някой пред получаване на божията благословия, но все пак си имаше стриктен протокол на поведение — две опашки по един човек в колона.

Само че Улохот продължаваше да се провира напред. Приближаваше се бързо. Опипа пистолета в джоба на сакото си. Моментът бе настъпил. Дейвид Бекър бе имал изключителен късмет и нямаше никаква причина да се изкушава съдбата повече.

Бежовото сако бе само десетина души пред него — Бекър гледаше право напред, снишил глава. Улохот си представи още веднъж как ще го направи: приближаване до Бекър, пистолетът се държи ниско долу, два изстрела в гърба, Бекър започва да се свлича, Улохот го улавя и му помага да се отпусне на една от седалките като загрижен приятел. После бързо изтегляне назад, направено да изглежда, сякаш търси помощ. Настъпва объркване и той изчезва, преди някой да е разбрал какво точно се е случило. Петима. Четирима. Трима…

Улохот опипа пистолета в джоба си. Щеше да стреля от хълбок, нагоре в гръбнака на Бекър. По този начин куршумът щеше да мине през гръбначния стълб или белия дроб, преди да улучи сърцето. Дори да пропуснеше сърцето, с такива наранявания Бекър щеше със сигурност да умре. Пробит бял дроб е фатална рана, може би не в по-развитите в медицинско отношение страни, но в Испания… тук това означаваше сигурна смърт.

Двама… един. Улохот се озова зад целта си. Като танцьор, изпълняващ добре тренирано движение, той се обърна надясно, опря ръката си в бежовото сако, насочи оръжието и… стреля. Две приглушени изкашляния.

Тялото мигновено се изпъна. После започна да се свлича. Улохот улови жертвата си под мишниците и без да прекъсва започнатото движение, я положи на близката седалка, преди по гърба на сакото да се появят издайническите кървави петна. Хората около тях се заобръщаха. Но Улохот не се развълнува — само след малко от него нямаше да има и следа.

Той опипа пръстите на убития за пръстена. Нищо. Опипа отново. На пръстите нямаше нищо. Улохот гневно извърна тялото с лице към себе си. И застина. Лицето не беше на Дейвид Бекър.

Рафаел де ла Маза, банкер от предградията на Севиля, бе умрял почти мигновено. Все още стискаше в ръката си петдесетте хиляди песети, който странният американец му бе платил за евтиното му черно сако.

94.

Мидж Милкен стоеше бясна пред охладителя за вода до входа на заседателната зала.

„Какво прави Фонтейн, по дяволите?“ Тя смачка картонената си чаша и я запокити в кошчето за боклук. „В «Крипто» става нещо! Чувствам го!“ Мидж знаеше, че има само един начин да докаже, че е права. Щеше да провери сама и дори щеше да открие Джаба, ако се наложи. Тръгна към вратата.