Цифрова крепост - Страница 92

Бринкерхоф се материализира сякаш от нищото и блокира пътя й.

— Къде отиваш?

— Прибирам се вкъщи! — излъга Мидж.

Но Бринкерхоф отказа да я пусне да мине. Мидж го изгледа яростно.

— Фонтейн ти е наредил да не ме пускаш, така ли?

Бринкерхоф отклони погледа си.

— Чад, казвам ти, че в „Крипто“ става нещо… нещо голямо! Не знам защо Фонтейн се прави на глупак, но TRANSLTR е загазил здравата. Нещо не е наред!

— Мидж — опита се да я успокои той, докато минаваше покрай нея към прозорците със спуснати пердета, — остави директора да оправи нещата.

Но Мидж го изгледа остро.

— Имаш ли представа какво може да се случи на TRANSLTR, ако откаже охлаждащата му система?

Бринкерхоф сви рамене и спря пред прозореца.

— Захранването сигурно вече е възстановено. — Той дръпна пердетата и погледна навън.

— Тъмно ли е още? — попита Мидж.

Но Бринкерхоф не й отговори. Гледаше като омагьосан, в „Крипто“ ставаше нещо невъобразимо. Целият стъклен купол беше осветен отвътре с въртящи се светлини, мигащи лампи и издигащи се кълбета пара. Бринкерхоф стоеше захласнат и подпрян на стъклото на прозореца. После в пристъп на внезапна паника изтича навън и викна:

— Господин директор!…

95.

Кръвта Христова… чашата на избавлението…

Хората се събираха край безжизненото тяло на седалката. Над главите им кадилницата плавно описваше широки дъги. Улохот се извърна и огледа централната пътека в двете посоки. „Трябва да е тук някъде“. После насочи вниманието си към олтара.

Трийсетина реда по-напред светото причастие следваше хода си, сякаш не се бе случило нищо особено. Падре Густафес Ерера, който поднасяше чашата за причастие, погледна с любопитство към тихото раздвижване на една от централните редици, но не видя причина за някаква тревога. Понякога някои от по-възрастните енориаши се вълнуваха прекалено много от докосването до Светия Дух и изпадаха в несвяст. Изнасяне на чист въздух обикновено се оказваше достатъчно.

Междувременно Улохот продължаваше трескаво да търси. Но от Бекър нямаше и следа. Стотина души бяха коленичили пред олтара в очакване да получат причастие. Улохот се запита дали и Бекър не е сред тях. Огледа превитите гърбове. Беше готов, ако трябва, да стреля от петдесетина метра и да опита да избяга.

El cuerpo de Jesus, el pan del cielo.

Младият свещеник, който поднесе на Бекър причастието, го изгледа неодобрително. Той, разбира се, можеше да разбере нетърпението на непознатия да получи причастието, но нямаше никакво извинение за тези, които се пререждат.

Бекър наклони глава и примерно сдъвка нафората. Усещаше, че зад него нещо става, че има някакво размърдване. Сети се за мъжа, от когото бе купил сакото, и се помоли той да се бе вслушал в предупреждението му да не облича неговото. Понечи да се обърне и да погледне, но се страхуваше да не види мъжа с очилата с телените рамки зад себе си. Сниши се още повече, стараейки се черното сако да покрие бежовите му панталони. Никакъв шанс.

Потирът наближаваше отдясно. Хората вече преглъщаха глътката вино, прекръстваха се и се надигаха да освободят място за следващите. „По-бавно!“ Бекър изобщо не бързаше да се изтегля от олтара. Но в присъствието на две хиляди души, дошли за причастие, и само на осем свещеници беше недопустимо да се бави само заради глътката вино.

Потирът беше пред десния съсед на Бекър, когато Улохот забеляза комбинацията от черно сако и бежови панталони.

„Estas ya muerto“ — „Вече си мъртъв“. Тръгна напред по пътеката. Сега вече нямаше да се церемони с него, времето за това бе отминало. Два изстрела в гърба, грабване на пръстена и бягане. Най-голямата стоянка за таксита в Севиля бе на половин пряка, на Матеус Гаго. Той отново бръкна за пистолета.

„Adios, Senor Becker…“

La sangre de Cristo, la copa de la salvacion.

Наситеният аромат на гъстото вино изпълни ноздрите на Бекър, когато падре Ерера наклони към устните му излъскания сребърен потир. „Малко е рано за пиене“ — помисли си Бекър, докато се навеждаше напред. Но в момента, в който тежката сребърна чаша се спусна под нивото на очите му, той забеляза някакво раздвижване — в сребърната повърхност на потира видя размитите очертания на стремително приближаваща се към него фигура.

Видя блясъка на метал и долови изваждането на оръжие. Мигновено и напълно рефлекторно, подобно на реакцията на спринтьор на стартовото блокче при звука на стартера, той се хвърли напред. Свещеникът падна ужасен по гръб, а потирът излетя във въздуха. Алените капки на виното обагриха мраморния под. Бекър прескочи парапета. Чу изкашлянето на единствен изстрел. Куршумът се заби в пода до него. В следващия миг Бекър вече прескачаше през три стъпалата в малкото коридорче, използвано от духовниците да се материализират на олтара сякаш по божията воля.

Запързаля се по гладкия под, миг по-късно мина през някакви завеси и се спусна по друго, този път дървено стълбище.

Болка. Бекър я регистрира с периферното си съзнание, докато пресичаше някаква гардеробна. Беше тъмно. Откъм олтара се разнасяха писъци. Чуваха се и тежките крачки на преследвач. Бекър се хвърли през някаква двойна врата и се озова в нещо подобно на кабинет. И тук беше тъмно, но все пак можеше да се види, че обстановката е пищна, а ламперията — от махагон. На отсрещната стена имаше разпятие в човешки ръст. Бекър спря. Дотук. Повече нямаше накъде. Чуваше бързото приближаване на Улохот. Погледна разпятието и прокле лошия си късмет.

— Проклятие! — безсилно изкрещя той.

Отляво се разнесе звън на строшено стъкло и той се обърна. Мъж в червени одежди ахна и го изгледа ужасено. Като котка, заловена с канарчето в зъбите си, мъжът избърса уста и се постара да скрие счупената бутилка с осветено вино за причастие в краката си.