Цифрова крепост - Страница 18

Сюзан изгледа шефа си скептично. Беше изненадана, че човек с неговия опит се е оставил да бъде разиграван така елементарно.

— Шефе — възрази тя, — Танкадо прекрасно е разбирал, че АНС прослушва обмена на имейли по интернет. Той никога не би използвал електронната поща, за да изпраща някому секретна информация. Това е капан. Енсей Танкадо нарочно ти е дал „Северна Дакота“. Знаел е, че ще потърсиш в интернет. Каквато и информация да е пратил на този адрес, той е искал да я намериш. С две думи, това е фалшива следа.

— Добър инстинкт — изстреля в отговор Стратмор. — Ако бяха няколко неща. Понеже не можах да намеря нищо интересно за „Северна Дакота“, реших да изменя малко низа, който търсех. Акаунтът, който намерих, е регистриран под друго име — NDAKOTA.

Сюзан поклати глава.

— Използването на пермутации е стандартна практика. Танкадо е знаел, че ще опитваш вариации, докато не намериш нещо. А NDAKOTA е даже прекалено очевидно.

— Може би — съгласи се Стратмор, написа нещо на един лист и й го подаде. — Но я виж това.

Сюзан погледна листа. И изведнъж разбра хода на мислите на началника си. На листа бе написан имейл адресът на „Северна Дакота“:

NDAKOTA@ara.anon.org

Вниманието й бе привлечено от комбинацията „ага“ в адреса. ARA бе съкращение от American Remailers Anonimous — добре известен анонимен сървър.

Анонимните сървъри бяха популярни сред ползващите интернет, които искат да запазят в тайна самоличността си. Срещу определена такса дадени компании предлагаха на изпращащите електронна поща възможност да останат анонимни, като играеха ролята на посредник в процеса. Беше все едно като да имаш пощенска кутия с номер: всеки потребител можеше да изпраща и да получава поща, без да разкрива истинския си адрес или име. Компанията получаваше имейли, адресирани до псевдоними, и после изпращаше съобщението до истинския имейл акаунт на клиента. По договор компанията римейлър се задължаваше никога да не разкрива самоличността или адресите на клиентите си.

— Вярно, не е доказателство — призна Стратмор, — но е крайно подозрително.

Сюзан кимна, изведнъж почти убедена.

— Искаш да кажеш, че на Танкадо му е било все едно дали някой ще търси и ще намери „Северна Дакота“, понеже неговата самоличност и адрес би трябвало да са защитени от ARA.

— Именно.

Сюзан помисли малко за изводите, които можеха да се направят на база на тази информация.

— ARA обслужва предимно американски акаунти. Допускаш ли, че „Северна Дакота“ е някъде тук?

Стратмор сви рамене.

— Напълно е възможно. За Танкадо предимството в това да има американски партньор е, че двете копия на ключа са разделени географски. Което в ред сценарии би могло да се окаже умен ход.

Сюзан за замисли. Съмняваше се, че Танкадо ще сподели голямата си тайна с друг, освен с много близък приятел, а доколкото си спомняше, Танкадо не бе имал много приятели в Щатите.

— „Северна Дакота“… — изхъмка тя, докато криптоложкият й мозък обработваше възможните значения на псевдонима. — Добре, а какво пише в неговата поща до Танкадо?

— Нямам представа. КОМИНТ са прехванали само изходящата поща на Танкадо. Към този момент единственото, с което разполагаме, е анонимният имейл адрес на „Северна Дакота“.

— Някаква вероятност да е фиктивен?

— В смисъл? — повдигна вежди Стратмор.

— Ами… Танкадо би могъл да изпраща лъжлива електронна поща с надежда да ни насочи по погрешна следа. Ние ще си мислим, че той е взел предпазни мерки, а от своя страна, той никога няма да изпрати на въпросния адрес нещо смислено и използваемо от нас. С други думи… може би работи сам.

Стратмор помисли и се засмя впечатлен.

— Хитра идея… ако не беше едно обстоятелство. Той не е използвал нито домашния си, нито служебния си имейл акаунт. Отивал е в университета Дошиша, сядал е пред произволен терминал и се е регистрирал в мрежата. Явно е имал акаунт там, но го е запазил в тайна. Този акаунт е много добре скрит и аз се натъкнах на него само по случайност. Така че… ако Танкадо е искал да прехващаме електронната му поща, защо е използвал таен акаунт?

— Може би е използвал таен акаунт, за да не заподозреш по-дълбокия му замисъл. А може и да го е скрил толкова добре, че все пак да се натъкнеш на него след известно ровене из Мрежата и да си мислиш, че си имал късмет. Което на свой ред придава на съдържанието на електронната му поща елемент на правдоподобност.

Този път Стратмор откровено се засмя.

— Трябвало е да станеш оперативен агент. Идеята не е никак лоша. За нещастие на всяко изпратено от Танкадо съобщение има и отговор: Танкадо пише, партньорът му отговаря.

Сюзан се намръщи.

— Добре тогава… Значи според теб „Северна Дакота“ съществува реално?

— Опасявам се, че е така. И трябва да го открием. Но без да вдигаме шум. Защото подуши ли, че сме по следите му, това ще е краят.

Сега вече Сюзан знаеше защо я е повикал.

— Нека опитам да се досетя — каза тя. — Искаш от мен да вляза в базата данни на ARA и да изровя оттам истинската самоличност на „Северна Дакота“?

— Госпожице Флечър, вие четете мислите ми — напрегнато й се усмихна Стратмор.

Опреше ли до дискретни търсения в интернет, Сюзан Флечър бе най-добрата. Преди година един високопоставен служител на Белия дом бе започнал да получава заплашителни писма по електронната си поща с анонимен имейл адрес. Бяха се обърнали към АНС да открие подателя. Макар АНС да имаше властта да поиска от интернет доставчика да разкрие самоличността на лицето, беше решено да се използва по-деликатен метод — „трейсър“.