Цифрова крепост - Страница 34

— Buenas noches, Mujeres Espana. Какво ще обичате?

Бекър повтори номера си — че е немски турист, готов да плати много пари, за да излезе с момичето, което днес е било с брат му.

Този път му отговориха на вежлив немски, но отново не можаха да му обещаят червенокоса.

— Keine Rotkopfe, съжалявам. — И жената прекъсна.

Втори неуспех.

Бекър погледна още веднъж в указателя, за да се увери, че не бърка. Нямаше грешка — беше му останал последният номер. Краят на пътя…

И той го набра.

— Escortes Belen — уведоми го много уверен глас.

Бекър разказа измислената си история.

— Si, si, senor. Аз съм сеньор Ролдан. За мен ще бъде удоволствие да ви помогна. Имаме две червенокоски. Прекрасни момичета.

Сърцето на Бекър прескочи.

— Прекрасни момичета? — повтори той с немския си акцент. — Червена коса?

— Да. Как се казва брат ви? Така ще разбера коя сме изпратили при него. За да ви я изпратим утре.

— Клаус Шмит — каза Бекър първото дошло му наум име, което помнеше от някакъв стар учебник по немски.

Продължителна пауза.

— Ами… вижте… не виждам тук Клаус Шмит, но може би брат ви е предпочел дискретността… питам се дали в Германия не го чака съпруга, ха-ха? — и се изсмя доста безцеремонно.

— Да, Клаус женен. Но много дебел. Жена отказва да легне с него. — „Ако Сюзан ме чуе какви ги дрънкам!“ — Аз също дебел и самотен. Искам лежи с нея. Плащам много.

Бекър се справяше нелошо, но се бе увлякъл. В Испания проституцията беше незаконна, а сеньор Ролдан бе предпазлив човек. Вече го бяха викали в полицията, защото нейни служители се бяха представяли за туристи, търсачи на нежни преживявания, и няколко пъти Ролдан се бе хващал на въдицата. „Искам лежи с нея“. Ролдан веднага надуши капана. Кажеше ли „да“, това щеше да му донесе тежка глоба и — както винаги — изпращането на някое от най-талантливите му момичета при шефа на полицията за целия уикенд. Безплатно естествено.

Така че гласът на Ролдан загуби част от услужливостта си.

— Господине, ние сме Escortes Belen. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Аа… Зигмунд Шмит. — Лъжата бе нескопосана и Бекър го разбираше много добре.

— И откъде имате номера ни?

— От „La Guia telefonica“… жълтите страници.

— Да, там го има, защото сме служба за придружителки.

— Да, да, иска придружителка.

— Господине, Escortes Belen е служба, осигуряваща придружителки за бизнесмени за приеми и официални вечери. Именно заради това сме включени в телефонния указател. Това, с което се занимаваме, е напълно законно. А онова, което вие търсите, се нарича проститутка. — Каза последната дума с отвращение.

— Но мой брат…

— Господине, ако брат ви е прекарал деня си в целувки с някое момиче в парка, то със сигурност не е от нашите. Ние имаме стриктни разпоредби относно контактите клиент придружителка.

— Но…

— Имате някаква грешка. При нас работят само две червенокоси, Имакулада и Росио, и нито едната, нито другата биха се съгласили да спят с някого за пари. Това се нарича проституция, а тя е забранена в Испания. Лека нощ, господине.

— Но…

Щрак.

Бекър изруга под нос и затвори. Трети провал. Клошар обаче бе споменал, че германецът е наел момичето за целия уикенд.

Излезе от кабината на кръстовището на Кале Саладо и Авенида Асунсион. Въпреки трафика въздухът бе наситен със сладкия аромат на прословутите севилски портокали. Здрачаваше се — бе възможно най-романтичният час на денонощието. Мислите му се върнаха към Сюзан. Но в главата му продължаваха да звучат думите на Стратмор: „Намери пръстена“. Бекър се тръшна на една пейка и започна да обмисля следващия си ход. Какъв можеше да е той?

25.

Часът за посещения в „Клиника де Салуд Публика“ бе изтекъл. Осветлението в гимнастическия салон бе изгасено. Пиер Клошар бе заспал и така и не видя наведената над него висока фигура. В полумрака проблесна иглата на спринцовка — и се скри в тръбичката на интравенозната система малко над китката на Клошар. В спринцовката имаше 30 кубични сантиметра почистващ препарат, откраднат от количката на чистача. Палецът на мъжа натисна буталото и вкара синкавата течност във вената на стареца.

След секунди Клошар се събуди. Сигурно щеше да изкрещи от болка, ако устата му не бе затисната от силна ръка. Така че остана да лежи безпомощен на кушетката, притиснат от огромна тежест… или поне така му се струваше. Усещаше как нагоре по ръката му плъзва огнена вълна. Остра болка го прониза под мишницата, проникна в гръдния му кош и се пръсна в мозъка му на хиляди нажежени стъклени парчета. Избухна ярка експлозия и Клошар престана да чувства каквото и да било.

Посетителят свали ръка от устата му и се взря в окачения на таблата на леглото медицински картон. После безшумно се измъкна.

Щом излезе на улицата, мъжът — носеше очила с телени рамки — свали малкото закачено на колана му устройство. Правоъгълната кутия бе с размерите на кредитна карта. Това бе прототип на новия модел джобен компютър „Монокъл“. Разработен от американската флота, за да помогне на техниците да мерят напрежението на акумулаторните батерии в тесните помещения на американските подводници, миниатюрният компютър разполагаше с клетъчен модем и бе резултат на последните постижения в микроелектрониката. Вместо монитор имаше течнокристален индикатор, монтиран в лявото стъкло на очила. „Монокъл“ слагаше начало на нова ера в персоналните компютри — сега потребителят можеше да гледа през своите данни и да продължава активно да взаимодейства с околния свят.

Голямото постижение на „Монокъл“ обаче бе не миниатюрният му дисплей, а революционната му система за въвеждане на данни. Потребителят въвеждаше информация посредством малки контакти, монтирани на връхчетата на пръстите му — докосването до контактите генерираше кодирана последователност от импулси, подобна на съдебната стенография. Компютърът превръщаше този код в разбираем английски.