Цифрова крепост - Страница 36

Сюзан погледна трейсъра на екрана. Знаеше, че не може да позволи на Хейл да го види — това би породило маса въпроси.

— Ще се оправя и сама, Грег — каза тя.

Но Хейл приближаваше. В мига, в който зави към нея, Сюзан разбра, че се налага да предприеме нещо. Хейл беше на няколко метра, когато тя взе решение: стана, за да го пресрещне, и блокира пътя му. Одеколонът му я задушаваше.

Погледна го право в очите.

— Казах „не“!

Хейл наклони глава, явно заинтригуван от тази нетипична за нея проява на тайнственост. Направи още една крачка, за да я предизвика, но не беше готов за онова, което последва.

Абсолютно хладнокръвно Сюзан опря показалец в твърдия му като камък гръден кош и спря движението му към нея.

Хейл не настоя и дори шокирано отстъпи крачка назад. Нямаше съмнение, че Сюзан не се шегува — никога досега не го бе докосвала, никога! Не че бе искал да го докосне точно по този начин, но за начало ставаше. Изгледа я озадачено и замислено се върна при терминала си. Седна пред него, разбрал със сигурност едно: прекрасната Сюзан Флечър работеше над нещо важно и то определено нямаше нищо общо с никаква диагностика.

28.

Сеньор Ролдан седеше зад бюрото си в Escortes Belen, доволен от ловкия начин, по който бе заобиколил жалкия опит на полицията да го натопи. Човек трябваше да им отдаде дължимото — бяха намерили полицай, способен да имитира немски акцент, искащ момиче за нощта, но това си бе клопка. Интересно все пак какво щяха да опитат следващия път.

Телефонът на бюрото му тихо иззвъня. Сеньор Ролдан уверено вдигна слушалката.

— Buenas noches, Escortes Belen.

— Buenas noches — отговори му глас на светкавично бърз испански. Звучеше малко носово, сякаш човекът имаше хрема. — Хотел ли е това?

— Не, сър. Кой номер търсите? — Тази вечер сеньор Ролдан нямаше да се хване на никакви трикове.

— 34-62-10 — съобщи гласът.

Ролдан се намръщи. Интонацията му бе смътно позната. Опита се да определи акцента… от Бургос може би.

— Набрали сте правилния номер — предпазливо отговори той, — но тук е агенция за придружителки.

Човекът помълча.

— О… ясно. Извинявам се. Мислех, че е хотел. Не съм местен, идвам от Бургос. Извинявам се, че ви обезпокоих. Лека…

— Espere! Почакайте! — не се сдържа сеньор Ролдан, който все пак бе търговец в душата си. Дали това бе препращане? Нов клиент от севера? Нима щеше да позволи на параноята си да провали възможна сделка? — Приятелю — настойчиво заговори Ролдан в телефона, — мисля, че познах бургоския акцент у вас. Самият аз съм от Валенсия. Какво ви води в Севиля?

— Продавам бижута. Изкуствени перли. Майорика.

— О, майорика? Сигурно много пътувате?

Гласът болнаво се изкашля.

— Ами… да, пътувам.

— И сте в Севиля по работа? — продължаваше натиска си Ролдан. Нямаше никакъв начин този човек да е от полицията — на челото му бе написано „Клиент“ с главно „К“. — Нека се досетя, имате този номер от ваш приятел, нали? Препоръчал ни е. Казал ви е да ни позвъните? Прав ли съм?

В гласа прозвуча леко притеснение:

— Ами… не, не, не е точно така.

— Хайде, сеньор, зарежете свенливостта! Ние сме служба за придружителки, няма от какво да се срамувате. Прекрасни момичета, чудесни компаньонки за вечеря — нищо повече! Кой ви даде номера? Може би е редовен наш клиент? Ако е така, ще ви направя отстъпка.

Човекът се обърка.

— Ъъ… никой не ми е давал номера ви. Намерих го в паспорта. Сега се опитвам да открия собственика.

Ролдан се разочарова. Значи този тип наистина не беше клиент.

— Казахте, че сте намерили номера?

— Да… Днес намерих в парка един паспорт. Номерът ви беше написан на листче, оставено между страниците. Реших, че е на хотела, в който е отседнал човекът, и се обадих, за да му го върна. Моя грешка. Просто ще го оставя в полицията на тръгване…

— Perdon — побърза да го прекъсне Ролдан, — мога ли да ви предложа по-добра идея? — Ролдан се гордееше с дискретността на агенцията си и всякакви взаимоотношения с полицията по правило превръщаха неговите клиенти в негови бивши клиенти. — Помислете… — призова той. — След като мъжът с паспорта е имал нашия номер, той най-вероятно е наш клиент. В такъв случай сигурно бих могъл да ви спестя разходката до полицейския участък.

В гласа прозвуча колебание:

— Не знам. Каква разходка? Аз и без това…

— Не прибързвайте, приятелю. Срам ме е да ви го призная, но полицията в Севиля изобщо не е така ефикасна, както полицията на север. Кой знае, сигурно ще минат дни, преди този човек да получи паспорта си. Ако ми кажете името му, аз ще се погрижа той да потърси от вас паспорта си незабавно.

— Ами… добре, защо не… предполагам, че и така ще стане… — В слушалката се разнесе шум от разлиствани страници, после гласът се чу пак: — Името май е немско. Не мога да го произнеса… Густ… Густафсон?

Името не говореше нищо на Ролдан, но той имаше клиенти от цял свят. И никой от тях никога не оставяше истинското си име.

— Как изглежда? Искам да кажа… нали има снимка? Може би ще го позная по описание…

— Хм… — затрудни се гласът. — Лицето му е много пълно…

Ролдан веднага се сети. Помнеше това лице прекрасно. Беше мъжът с Росио. Все пак странно, помисли си той — две обаждания в една нощ за този германец.

— Господин Густафсон? — Ролдан се насили да се засмее. — Разбира се! Познавам го отлично. Ако ми донесете паспорта, ще се погрижа да му го върна.

— Аз съм в центъра без кола — прекъсна го гласът. — Може би вие ще дойдете при мен?

— За съжаление — извини се Ролдан, — не ми е възможно да оставя телефона. Но наистина не е далеко, ако вие…