Цифрова крепост - Страница 50

— Кажи ми какво става — нахално поиска той. — Нещо не е наред. Какво става?

— Пусни ме да мина — каза хладно Сюзан, изведнъж усетила невидима опасност.

— Хайде де — настоя Хейл. — Стратмор практически уволни Чартрукян затова, че си върши съвестно работата. С TRANSLTR става нещо. Досега не е имало случай диагностика да върви цели осемнайсет часа. Това са дивотии и ти много добре го знаеш. Кажи ми какво става!

Сюзан присви очи. „Ти знаеш дяволски добре точно какво става!“

— Дръпни се, Грег — заповяда тя. — Трябва да отида до тоалетната.

Хейл се ухили, изчака малко и направи крачка встрани.

— Извинявай, Сю. Просто опит за лек флирт.

Сюзан профуча край него и изскочи от „Възел 3“. Докато минаваше покрай стъклената стена, усещаше погледа му от другата страна да я пронизва.

Неохотно зави към тоалетните. Сега се налагаше да заобиколи, за да стигне до Стратмор. Защото Грег Хейл не трябваше да заподозре нищо.

43.

Чад Бринкерхоф — жизнерадостен мъж на четирийсет и пет — беше добре информиран, добре изгладен и добре подстриган. По летния му костюм не можеше да се забележи гънка, прашинка или не дай боже намек за износване. Косата му бе гъста, сламеноруса и… собствена до последния косъм. Очите му бяха искрящо сини — впечатление, леко подпомогнато от чудото на съвременните контактни лещи.

Той огледа дървената ламперия в кабинета си и за пореден път осъзна, че е стигнал върха на кариерата си в АНС. Работеше на 9-и етаж… в „махагоновия“ коридор, офис 9А197 — директорския апартамент.

Беше събота вечер и махагоновият коридор бе опустял, защото работещите тук отдавна се бяха изнесли по домовете си или някъде другаде, за да се отдадат на онези забавления, на които се отдават богатите облечени във власт мъже през малкото си свободно време. И макар Бринкерхоф винаги да бе мечтал за „истинска“ длъжност в Агенцията, той някак необяснимо и за себе си беше свършил като „личен помощник“ — официалното название за задънена улица в нечия кариера. Фактът, че работеше рамо до рамо с най-властния мъж в американската разузнавателна общност, бе слаба утеха. Защото Бринкерхоф се бе дипломирал с отличие в Андоувър и Уилямс, въпреки което… ето на, беше на средна възраст и без никаква реална власт. И прекарваше дните си, като организираше деловия календар на друг човек.

Имаше си определени предимства да си личен помощник на директора — Бринкерхоф разполагаше със свой богато обзаведен кабинет в самия директорски апартамент, с пълен достъп до всички отдели на АНС и с известно признание, дължащо се на престижа на институцията, за която работеше. Защото макар, образно казано, да бе „момче за всичко“, думата „всичко“ включваше задачи за най-високопоставените хора в ешелоните на властта. Дълбоко в себе си Бринкерхоф бе започнал да приема, че е роден да бъде нечий „личен помощник“ — достатъчно умен да води бележки, достатъчно симпатичен да дава пресконференции и… достатъчно ленив да е доволен от съдбата си.

Лепкаво сладкият звън на часовника на перваза над декоративната камина сложи край на поредния ден от жалкото му съществуване. „Мамка му — въздъхна той наум. — Пет следобед в събота. Какво правя още тук, по дяволите?“

— Чад?

Бринкерхоф погледна към вратата. Беше Мидж Милкен — личната съветничка по въпросите на вътрешната сигурност на Фонтейн. Беше на шейсетина години, възпълна и за голяма изненада на Бринкерхоф — все още доста апетитна. Неизлечима флиртаджийка и с три разтрогнати брака зад гърба си, Мидж шеташе из шестте стаи на директорския апартамент със сочна властност. Умът й сечеше като бръснач, интуицията й беше безпогрешна, работоспособността й чудовищна и за нея се шепнеше, че разбира механизмите на работа на АНС по-добре от Всевишния.

„Дявол да ме вземе — помисли си Бринкерхоф, загледан в баснословно скъпата й рокля от сив кашмир — или аз остарявам, или тя се подмладява“.

— Седмичните отчети — усмихна се тя и размаха като ветрило няколко документа. — Трябва да провериш показателите.

Бринкерхоф огледа тялото й.

— Оттук ми изглеждат отлични.

— Я стига, Чад — засмя се тя. — Достатъчно стара съм да ти бъда майка.

„Не ми го напомняй“ — каза той на себе си.

Мидж се приближи до бюрото му.

— Вече си тръгвах, но директорът иска да бъдат обработени и да са на писалището му, когато се прибере от Южна Америка. А това означава понеделник рано сутринта. — Тя стовари разпечатките пред него.

— Аз какво… да не съм счетоводител?

— Не, сладур, ти си организаторът на веселбата.

— И защо тогава трябва да смятам числа?

Тя разроши косата му.

— Защото искаш повече отговорност, нали така? Ето ти възможност.

Той я изгледа тъжно.

— Мидж… аз нямам личен живот.

Тя почука с молива си по листата.

— Това е животът ти, Чад Бринкерхоф. — Погледна го и тонът й омекна. — Мога ли да направя нещо за теб, преди да съм си тръгнала?

Той я изгледа умолително и завъртя схванатия си врат.

— Раменете ми има нужда от малко…

Но Мидж не захапа.

— Вземи аспирин.

— Малко масаж? — нацупи се по детски той.

Тя поклати глава.

— Според „Космополитен“ две трети от масажите на раменете завършват със секс.

Бринкерхоф се възмути.

— Само с нашите не става така.

— Именно. — Тя му намигна. — Това е проблемът.

— Мидж…

— Лека нощ, Чад. — И тя тръгна към вратата.

— Наистина ли си тръгваш?

— Знаеш, че бих останала, Чад — тя поспря на прага, — но и аз имам своята гордост. И не мога да приема да свиря втора цигулка… особено с тийнейджърка.