— Жена ми не е тийнейджърка — възрази Бринкерхоф. — Тя само се държи като тийнейджърка.
Мидж го погледна изненадано.
— Нямах предвид жена ти, Чад. — И невинно хлопна няколко пъти с клепачи. — Имах предвид Кармен. — Изговори името с подчертан пуерторикански акцент.
Гласът на Бринкерхоф му изневери.
— Коя?
— Кармен. От продоволствения отдел.
Бринкерхоф се изчерви. Кармен Уерта бе двайсет и седем годишна специалистка по сладкиши на работа в обслужващия сектор на АНС. Беше се боричкал с нея няколко сладки часа в склада.
Мидж насмешливо му намигна.
— Помни, Чад — Големия брат знае всичко.
„Големия брат? — Бринкерхоф възмутено преглътна. — Големия брат следи какво става из складовите помещения, така ли?“
Големия брат или „Брата“, както често го наричаше Мидж, беше „Центрекс 333“, инсталиран в малко отделно помещение непосредствено до заседателната зала в апартамента. „Брата“ бе светът на Мидж. Той получаваше данни от 148 наблюдателни телевизионни камери, 399 врати с електронни ключалки, 377 инсталирани телефонни подслушвателни устройства и 212 случайно „разхвърляни“ по територията на АНС микрофона.
Директорите на АНС бяха разбрали по трудния начин, че 26000 служители са не само голям актив, но и голям потенциален източник на проблеми. Всички големи пробиви в секретността на АНС за цялата история на Агенцията бяха станали отвътре. В задълженията на Мидж като аналитик на вътрешната сигурност влизаше да наблюдава всичко, ставащо на територията на АНС… явно включително складовите помещения.
Бринкерхоф се изправи, за да се защити, но Мидж вече излизаше.
— И ръцете над бюрото — предупреди го тя през рамо. — Няма да се пипаш, като си тръгна. Стените имат очи.
Бринкерхоф седна и се заслуша в отдалечаващите се по коридора стъпки. Поне можеше да е спокоен, че Мидж никога няма да каже на никого. Защото самата Мидж си имаше слабости… Моменти на недискретност — основно масажите на раменете му.
Мислите му се върнаха на Кармен. Представи си гъвкавото й тяло, мургавите й бедра, усиленото докрай радио, дънещо на средни вълни салса от Сан Хуан. Усмихна се. „Може да й се обадя, като свърша“.
Той разлисти първата разпечатка.
...КРИПТО — ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ/ЕФЕКТИВНОСТ
Настроението му моментално се подобри. Мидж му бе дала проста задача — отчетите за „Крипто“ винаги бяха елементарни за обработка. Технически погледнато, той трябваше да състави подробен отчет, но единственият показател, от който директорът по правило се интересуваше, бе СРР — „средни разходи на разшифровка“. СРР показваше колко ориентировъчно струва работата на TRANSLTR по разшифроването на едно прехванато шифровано съобщение. Стига този показател да бе под $1000 на съобщение, Фонтейн намираше това за приемливо. „По един бон на бутилка. — Бринкерхоф се подсмихва. — Доларите на данъкоплатеца в действие“.
Запрелиства документа, за да провери дневните СРР. В главата му се въртеше образът на Кармен Уерта, намазана с мед и посипана с пудра захар. Още половин минута и край. Както винаги, с „Крипто“ нямаше никакви проблеми.
И точно преди да посегне към следващия отчет, нещо привлече погледа му. В долната част на последния лист последната стойност на СРР беше извън лимита. Сигурно щеше да пропусне това, ако числото не бе толкова голямо, че беше преминало в съседната колона и това бе нарушило прегледността на страницата. Бринкерхоф се взря и онемя.
999 999 999? Той ахна. Милиард долара? Образът на Кармен мигом се изпари. Разшифровка за милиард долара?
Остана вцепенен на стола си близо минута. След това панически изхвърча в коридора.
— Мидж! Веднага се върни!
Фил Чартрукян стоеше вцепенен в лабораторията. Последните думи на Стратмор не можеха да излязат от главата му: „Напуснете «Крипто»! Това е заповед!“ Той изрита кошчето за боклук и изруга с наслаждение в безлюдната лаборатория.
— Диагностика, дрън-дрън! И откога заместник-директор има право да заобикаля филтрите на „Гонтлит“?
На техниците от Сис-сек се плащаше, при това доста добре, за да пазят компютърните системи на АНС, и на Чартрукян му бяха внушили, че в длъжностната му характеристика има две изисквания: да е възможно най-гениален и абсолютно параноичен.
„Дявол да го вземе — възмущаваше се той, — та това дори не е параноя. Шибаният монитор показваше осемнайсет часа!“
Беше си вирус. Чартрукян го усещаше със сърцето си. Вече нямаше никакви съмнения какво се бе случило: Стратмор бе допуснал грешка, заобикаляйки защитата на „Гонтлит“, и сега се опитваше да им мъти съзнанието с врели-некипели за диагностика и други подобни.
Чартрукян нямаше да е толкова изнервен, ако единствената му грижа бе TRANSLTR. Де да бе така. Отстрани може и да изглеждаше иначе, но голямото декодиращо чудовище в никакъв случай не бе изолиран остров. Макар криптолозите да вярваха, че „Гонтлит“ едва ли не е създаден, за да им пази шедьовъра — разбивач на шифри, персоналът на Сиссек знаеше цялата истина. Филтрите на „Гонтлит“ служеха на по-висш бог — главната база данни на АНС.
За Чартрукян историята около създаването на базата данни бе крайно интригуваща. Въпреки усилията на Министерството на отбраната в края на 70-те да запази интернет за себе си, мрежата се бе оказала прекалено полезно средство, за да не привлече вниманието на частния сектор. В крайна сметка се бяха намесили университетите, скоро след което се бяха появили платените сървъри. Вратите на шлюза се бяха разтворили и през тях се бе изсипало обществото. Така в началото на 90-те замисленият като абсолютно сигурна система интернет вече бе тресавище, задръстено от безсмислени имейли и киберпорно.