Цифрова крепост - Страница 52

След няколко така и не станали обществено достояние, но нанесли тежки поражения прониквания в мрежата на Отдела за морско разузнаване бе станало пределно ясно, че правителствените тайни вече не могат да се смятат за защитени, ако се намират на свързани към интернет компютри. Президентът, съвместно с Министерството на отбраната, бе подписал таен декрет, с който се отваряше вратата за финансиране на нова, абсолютно надеждна правителствена мрежа на мястото на покрития с помръкнала слава интернет, с цел да функционира като свързващо звено между разузнавателните организации на Съединените щати. И за да се прекъсне компрометирането и краденето на държавни тайни, цялата секретна информация бе прехвърлена на едно място, на едно изключително надеждно място — новосъздадената база данни на АНС, еквивалента на Форт Нокс в разузнавателните служби.

Буквално милиони информационни единици — засекретени снимки, ленти, документи, видеозаписи — бяха дигитализирани и въведени в свръхголямата база данни, след което оригиналите им бяха унищожени. Базата данни бе с тройно подсигурено автономно захранване и йерархична система за архивиране. Освен това се намираше на 65 метра под земята, с цел да е максимално защитена от магнитни полета и всякакви видове експлозии. Работата в центъра за обслужване на базата данни се считаше за „строго секретна — код умбра“ — възможно най-високото ниво на секретност.

Така тайните на страната бяха в безопасност. В непробиваемата база данни се съхраняваха чертежи на свръхсъвременни оръжия, списъци на лица в системата за опазване на свидетели, псевдоними на агенти, подробни анализи и препоръки за тайни операции. Списъкът беше безкраен. Никой повече нямаше да може да компрометира тайните на разузнаването.

Разбира се, служителите на АНС прекрасно съзнаваха, че полза от данните може да има само ако те могат да се ползват. Всъщност ползата от базата данни беше не в това, че бе събрала на едно място тайните „от улицата“, а в предоставянето на достъп до тях само на оторизираните лица. Всяка информационна единица си имаше ниво на секретност и беше достъпна само на правителствени служители с допуск, позволяващ достъп до данни на това ниво. Например командир на подводница можеше да се свърже и да изтегли от АНС последните сателитни снимки на руско пристанище, но не можеше да разбере плановете за предстоящата операция срещу наркобарони в Южна Америка. Аналитиците на ЦРУ можеха да изучават биографиите и профилите на известните наемни убийци, но никога не биха могли да се доберат до кодовете за изстрелване на ракети, предназначени само за президента.

Служителите на Сис-сек, разбира се, нямаха допуск за работа с базата данни, но бяха отговорни за нейната защита. Подобно на всички по-големи бази данни — като се започне с тези на застрахователните компании и се свърши с университетските — и тази на АНС бе обект на постоянни атаки от страна на всевъзможни хакери, опитващи да надникнат в тайните й. Само че програмистите на АНС бяха сред най-добрите на света. Никой никога досега не се бе и доближавал до проникване в базата данни на АНС. И АНС имаше всички основания да се надява, че това така и няма да се случи.

Чартрукян се обливаше в пот. Не можеше да реши да си ходи ли, или не. Проблем с TRANSLTR означаваше и проблем с базата данни. Безгрижието на Стратмор беше крайно тревожно.

Всички знаеха, че TRANSLTR и главната база данни на АНС са тясно и неразривно свързани. Всяка новоразбита от TRANSLTR схема на шифроване веднага се изстрелваше от „Крипто“ по 400-метров фибро-оптичен кабел в базата данни за надеждно съхранение. В свещения „склад на данни“ се влизаше през малко места и TRANSLTR ползваше една от вратичките. А „Гонтлит“ трябваше да е неумолимият пазач на вратата. Когото Стратмор бе заобиколил.

Чартрукян чуваше биенето на собственото си сърце. TRANSLTR бе изпаднал в 18-часов работен цикъл! Мисълта, че в него е попаднал компютърен вирус, който сега вършее на воля из подземията на АНС, бе прекалено ужасяваща.

— Длъжен съм да докладвам за това! — измърмори Чартрукян на себе си.

В подобни ситуации имаше само един човек, на когото да позвъни: старшият специалист по компютърна защита и безопасност на АНС, лесно избухливият сто и осемдесет килограмов компютърен гуру и създател на „Гонтлит“. Прякорът му бе Джаба. В АНС той бе нещо като полубог — бродеше из компютърните зали, гасеше виртуални пожари и без да се притеснява, ругаеше цветисто тъпотата на некадърници и невежи. Чартрукян нямаше съмнение, че в мига, в който Джаба разбере, че Стратмор си е позволил да заобиколи филтрите на „Гонтлит“, ще се случи нещо невиждано. „Лошо — помисли си той, — но аз имам задължения“. Вдигна слушалката и набра телефона, на който Джаба бе достъпен денонощно.

45.

Дейвид Бекър крачеше безцелно по Авенида дел Сид и се опитваше да мисли. Размити сенки играеха по плочите под краката му. Водката още не се бе изпарила от организма му. Нищо в живота му не изглеждаше на фокус в този момент. Отново се сети за Сюзан и се запита дали е чула записа, който бе оставил на телефонния й секретар.

Един автобус на компанията „Севиля транзит“ спря на автобусна спирка със скърцане на спирачките. Бекър погледна натам. Никой не слезе. Дизеловият двигател изрева, напъвайки се към живот, трима тийнейджъри изскочиха от някакъв бар и на бегом се втурнаха да хванат вече тръгващия автобус — крещяха и размахваха ръце. Моторът недоволно заглъхна и децата направиха последно усилие да го настигнат.

На трийсетина метра зад тях Бекър гледаше, неспособен да повярва на очите си. Зрението му внезапно се бе фокусирало, но той знаеше, че онова, което вижда, е просто невъзможно. Беше шанс едно на милион.