Цифрова крепост - Страница 53

„Не, имам халюцинации!“

Но точно когато хлапетиите наобиколиха вратата, за да се качат, Бекър отново я видя. И този път вече нямаше съмнения. Под светлината на уличната лампа на ъгъла тя просто не можеше да бъде сбъркана с друга.

Пътниците се качиха, моторът отново изрева с надежда и Бекър установи, че се носи към автобуса в спринт, запечатал невъзможния образ в съзнанието си: черно червило, сюрреа, диетични очни сенки и косата… три щръкнали нагоре кичура. Червен, бял и син.

Автобусът потегли и Бекър се задави в облака въглероден окис.

— Espera! — извика той, тичаше с все сила.

Плъзна се по паважа. От добрата му форма на скуош корта бе останал само бледен спомен и той усети, че губи равновесие. Между мозъка и краката му нямаше връзка. Изруга бармана и разликата във времето.

Автобусът беше от старите дизелови модели и за щастие на Бекър на първа потегляше бавно. Бекър вече скъсяваше дистанцията. Знаеше, че трябва да настигне автобуса, преди шофьорът да превключи на по-висока предавка.

Ауспусите изригнаха нов облак черен дим в подготовка за втора скорост. Бекър напрегна последни сили. Изравни се със задната броня, измести се вдясно и затича до автобуса.

Всички стари севилски автобуси пътуваха с отворени врати — по-евтин климатик от този не можеше да се измисли.

Бекър тичаше, забравил за всичко. Гумите се въртяха до него и с всяка секунда звукът на двигателя ставаше все по-висок. Той скочи към вратата, не улучи дръжката и едва не падна. Затича пак. Чу скоростната кутия да превключва подготвително, за преминаване на втора скорост.

„Няма да мога!“

Но точно когато зъбните колела се наместват да зацепят в ново положение, скоростта винаги малко намалява. Бекър се възползва от това и направи втори опит. Трансмисията включи с ръмжене на новата предавка в секундата, в която пръстите му се вкопчиха в дръжката на вратата. Рамото му едва не изскочи от ставата, когато автобусът ускори, но тласъкът го подхвана и го хвърли в автобуса.

Лежеше изнемощял на стъпалото. Паважът бягаше назад под носа му. Сега поне вече беше съвсем трезвен. Краката и раменете го боляха. Изправи се, залитна и закрачи в тъмнината. Сред силуетите пред него, само на няколко крачки, се виждаха три стърчащи кичура.

„Червен, бял и син! Намерих те!“

В съзнанието му се въртяха образи на пръстена, на чакащия го „Лиърджет“ и някъде в края на поредицата… Сюзан.

Точно когато стигна седалката на момичето и се чудеше как да го заговори, автобусът спря непосредствено под стълб на уличното осветление. За миг лицето на пънкарката се освети.

И Бекър се взря ужасен. Гримът по лицето й се бе преобразил… в набола брада. Това изобщо не беше момиче, а младеж. На горната му устна имаше сребърна обеца и беше с черно яке, а не по тениска.

— Какво си ме зяпнал, да ти го начукам? — разнесе се дрезгав глас. Акцентът не можеше да се сбърка — на нюйоркчанин.

С онова тягостно чувство в корема, което човек изпитва при свободно падане от голяма височина, Бекър се огледа. Всички пътници го гледаха. И всички бяха пънкари. Поне половината бяха с коса, боядисана в червено, бяло и синьо.

— Sientate! — високо извика шофьорът.

Но Бекър бе прекалено замаян, за да го чуе.

— Sientate! — този път изкрещя шофьорът. — „Сядай!“ Бекър се обърна немощно към лицето в огледалото за обратно виждане. Но водачът бе чакал предостатъчно — натисна рязко педала и едновременно отпусна спирачките. Автобусът внезапно отлепи. Бекър усети, че полита, посегна да се хване за седалката, но не я уцели, залитна и се стовари на мръсния под.

На Авенида дел Сид един силует излезе от сенките. Нагласи очилата с телените рамки и се взря след отдалечаващия се автобус. Дейвид Бекър се бе изплъзнал, но това не беше за дълго. От всички автобуси в Севиля, Бекър току-що се бе качил на имащия печална слава номер 27.

А автобус 27 стигаше до едно добре известно място.

46.

Фил Чартрукян стовари слушалката. Номерът на Джаба даваше заето. Джаба отказваше да се възползва от последната измислица на AT&T, които, за да печелят повече чрез осъществяване на всеки опит за разговор, бяха въвели услугата „чакане“. Обикновената фраза „В момента говоря по другата линия, изчакайте да ви се обадя“ пълнеше нечий джоб с милиони годишно. Игнорирането на услугата „чакане“ бе формата на мълчалив протест от страна на Джаба срещу изискването на АНС нейните служители да не се разделят с мобилните си телефони денонощно.

Чартрукян огледа празната зала на „Крипто“. Имаше чувството, че равномерното бучене на генераторите долу се засилва с всяка минута. Усещаше, че времето му изтича. Знаеше, че са му наредили да се маха, но бученето отдолу напяваше в главата му мантрата на Сис-сек: „Първо действай, обяснявай после“.

Светът на компютърната защита бе и свят на високите залози и в него няколко минути често представляваха разликата между спасяването на една система и загубването й.

Много рядко имаше достатъчно време, за да се обоснове дадена процедура, преди да се приложи. На сис-сековете се плащаше за техническите им умения и… здравите им инстинкти.

Първо действай, обяснявай после. Чартрукян знаеше какво трябва да направи. И също знаеше, че когато пушилката се уталожи, той ще стане или герой на АНС, или ще се нареди на опашката за безработни.

Голямата декодираща машина бе заразена с вирус — в това операторът бе сигурен. И имаше само един отговорен начин на действие: да бъде изключена.

Чартрукян знаеше, че има два начина за изключване на TRANSLTR. Единият бе от личния терминал на шефа, който сега бе заключен в офиса му, и по принцип бе немислим. Другият бе с помощта на аварийния главен прекъсвач, разположен на едно от подземните нива, под пода на „Крипто“.