Цифрова крепост - Страница 58

Бекър се бе примирил с мисълта, че се е провалил. Беше време да се обади на Стратмор с лошата новина — издирването бе безнадеждно. Беше положил съвестно всички усилия и сега бе време да се прибира у дома.

Но в момента, докато гледаше тълпата напиращи да влязат през входа, не бе толкова сигурен, че съвестта му ще го остави да зареже търсенето. Пред него бе най-голямото струпване на пънкари, което бе виждал — истинско море от прически в червено, бяло и синьо.

Бекър въздъхна; преценяваше възможностите. Огледа още веднъж тълпата и сви рамене. „И къде другаде би могла да е тя в събота вечер?“ Прокле лошия си късмет и слезе от автобуса.

Входът за клуб „Ембрухо“ бе дълъг каменен коридор. В мига, в който влезе в него, Бекър бе подхванат и понесен навътре от тълпата нетърпеливи посетители.

— Махни се от пътя ми, педеруго! — викна му някакъв набоден като игленик тип и го сръга с лакът в ребрата.

— Готина връзка — подигра се друг и дръпна вратовръзката на Бекър.

— Искаш ли да се чукаме? — попита го една тийнейджърка: изгледаше като извадена от „Зората на мъртвите“.

Тъмнината на коридора се изливаше в необятна бетонна камера, наситена с воня на алкохол и пот. Сцената пред очите му бе сюрреалистична: огромна подземна пещера, в която стотици тела се движеха в единен ритъм. Телата подскачаха, притиснали ръце отстрани, с глави, клатещи се като безжизнени луковици, закачени за вкаменен гръбначен стълб. Най-побърканите се засилваха по сцената, скачаха във въздуха и се приземяваха върху море от човешки крайници — и почваха да ги подхвърлят като големи плажни топки. Стробоскопични лампи под тавана придаваха на цялата сцена гледката на застинал кадър от стар черно-бял ням филм.

От отсрещната стена боксове с големината на микробуси излъчваха звук с такава зверска мощност, че дори най-заклетите танцуващи не можеха да се приближат на по-малко от десетина метра до видимо пулсиращите мембрани на говорителите от страх да не бъдат издухани.

Бекър запуши уши и започна систематично да сканира тълпата. Навсякъде виждаше само глави в червено, бяло и синьо. Телата бяха притиснати едно в друго така плътно, че беше невъзможно да различа кой в какво е облечен. Във всеки случай погледът му не виждаше британски флаг. Беше очевидно, че всеки опит за вмъкване в тълпата граничи с риск от омачкване. До него някой започна да повръща.

Страхотно! Бекър мъченически изпъшка. После тръгна по някакъв напръскан със спрей коридор.

Коридорът премина в дълъг тесен тунел с огледални стени, който излезе на някаква веранда с маси и столове. И тук беше претъпкано с пънкари, но на Бекър му се стори като райска градина — над главата му имаше открито небе, а музиката бе останала някъде назад.

Като пренебрегваше любопитните погледи, Бекър тръгна из тълпата. Разхлаби възела на вратовръзката си и се стовари на един стол край незаета маса. Струваше му се, че от събудилото го сутринта обаждане на Стратмор е минала цяла вечност.

Разчисти празните бирени бутилки на масата и отпусна глава върху ръцете си. „Само няколко минутки“, бе последната му мисъл.

На осем километра оттам мъжът с очилата с телени рамки седеше на задната седалка на такси, което се носеше по селския път:

— Ембрухо — изсумтя той, за да напомни на шофьора къде иска да бъде закаран.

Шофьорът кимна и пак погледна с любопитство клиента си в огледалото. После промърмори:

— Ембрухо. Всяка нощ нови откачени.

53.

Токуген Нуматака лежеше гол на масата за масаж в президентския си апартамент. Личната му масажистка разтриваше схванатия му врат. Тя заби пръсти в месестите джобове между ключиците и бавно стигна до линията на хавлиената кърпа около кръста. После ръцете й отидоха още по надолу… под кърпата. Нуматака не реагира. Мислите му бяха другаде. Беше чакал да позвънят на личната му линия. Но никой не се бе обадил.

На вратата се почука.

— Влез — каза той.

Масажистката побърза да извади ръцете си изпод кърпата. На прага се появи телефонистката и побърза да се поклони.

— Уважаеми председателю…

— Говори.

Телефонистката се поклони пак.

— Говорих с телефонната централа. Обаждането е било от страна с код едно… Съединените щати.

Нуматака кимна. Новината беше добра. Съединените щати. Той се усмихна. Значи бе истина.

— От къде в САЩ? — попита той.

— Работят по въпроса, сър.

— Добре. Обади ми се, когато научиш повече.

Телефонистката се поклони и излезе.

Нуматака позволи на мускулите си да се отпуснат. Страна с код 1. Наистина добра новина.

54.

Сюзан Флечър нетърпеливо влезе в тоалетната на „Крипто“ и бавно преброи до петдесет. Главата й бучеше. „Още малко — каза си тя. — Хейл е «Северна Дакота».“

Питаше се какви ли са плановете на Хейл. Смяташе ли той да обяви ключа публично? Или щеше да се полакоми и да опита да продаде алгоритъма? Както и да е, тя не можеше да чака повече. Беше крайно време. Трябваше да отиде при Стратмор.

Открехна предпазливо вратата и погледна към отразяващата стена в далечния край на „Крипто“. Нямаше никакъв начин да разбере дали Хейл наблюдава отвътре. Налагаше се да опита бързо да отиде при Стратмор. Не прекалено бързо, разбира се… не можеше да си позволи да даде повод на Хейл я да заподозре, че разполага с нещо срещу него. Посегна към вратата и тъкмо се готвеше да я доотвори, когато чу гласове. Мъжки гласове.

Гласовете идваха през отвора на вентилационната шахта долу до пода. Тя пусна вратата и клекна при решетката. Думите се заглушаваха от бученето на генераторите долу. Но разговорът като че ли идваше от нивото на свързващите железни мостове. Единият глас бе висок и пронизителен. Гневен. Май беше на Фил Чартрукян.