Цифрова крепост - Страница 59

К оглавлению

— Не ми вярваш, така ли?

Разгорещен спор, от който нищо не можеше да се разбере. После:

— Имаме вирус!

Нови крясъци.

— Трябва да се обадим на Джаба!

Шум от боричкане.

— Пусни ме!

Звукът, който последва, беше почти нечовешки — дълъг вой на ужас, сякаш измъчвано животно щеше всеки миг да умре. Сюзан замръзна до решетката. Воят секна така рязко, както беше започнал. Възцари се тишина.

В следващия миг, като по сценарий от евтин филм на ужасите, осветлението в тоалетната бавно притъмня. После лампите примигнаха и изгаснаха напълно. И Сюзан Флечър се озова в абсолютна тъмнина.

55.

— Седиш на мястото ми, задник! — Бекър надигна глава от ръцете си. „В тази проклета страна никой ли не говори испански?“

Нисък пъпчив тийнейджър с бръсната глава го гледаше сърдито. Половината от скалпа му беше червена, другата половина — виолетова. Приличаше на великденско яйце.

— Казах, че си седнал на мястото ми, задник!

— Чух те и първия път — кротко каза Бекър и се надигна. Не беше в настроение да се кара. Време беше да си върви.

— Къде си заврял бутилките ми? — озъби се хлапето. В носа му имаше забодена безопасна игла.

Бекър посочи бирените бутилки на земята до масата.

— Бяха празни.

— Това бяха моите празни бирени бутилки!

— Извинявам се — каза Бекър и се обърна. Но пънкът блокира пътя му.

— Вдигни ги!

Бекър примигна. Чувството му за хумор се бе изпарило.

— Шегуваш ли се, хлапе? — Беше поне трийсет сантиметра по-висок и двайсет килограма по-тежък.

— Как ти изглеждам, да ти го начукам: като човек, който се шегува?

Бекър не отговори.

— Казах, вдигни ги! — с мутиращ глас настоя хлапето. Бекър се опита да го заобиколи, но тийнейджърът отново му препречи пътя.

— Вдигни ги, да те шибам!

Замаяни пънкари по околните маси започнаха да се обръщат, за да видят каква е причината за врявата.

— Я по-кротко, хлапе — тихо каза Бекър.

— Предупреждавам те! — изсъска хлапето. — Това е моята маса. Идвам тук всяка вечер. Вдигни ги!

Но търпението на Бекър се бе изчерпило. Не трябваше ли сега да е в Смоуки Маунтинс заедно със Сюзан? Какво правеше в Испания? Защо спореше с тоя психясал пубер?

Без предупреждение Бекър хвана хлапето под мишниците, вдигна го и го тръшна да седне на масата.

— Виж сега, сополиви изтърсако. Или ще си подвиеш опашката, или ще откъсна тази безопасна игла от носа ти и ще ти зашия с нея устата!

Лицето на хлапето пребледня.

Бекър го задържа така няколко секунди, после го пусна и без да го изпуска от очи, се наведе, вдигна бутилките и ги сложи на масата до него. И попита:

— Каза ли нещо?

Но хлапето си беше глътнало езика.

— Добре де, мълчи си, като искаш — въздъхна Бекър. „Този е ходеща реклама на хапчета срещу забременяване“.

— Върви по дяволите! — извика хлапето, изведнъж осъзнало, че по-големите му се смеят. — Задник!

Но Бекър не помръдна. Нещо, което хлапето му бе казало, изведнъж щракна на мястото си в мозъка му. „Идвам тук всяка вечер“. Внезапно Бекър осъзна, че хлапето може да му помогне.

— Извинявай — кротко каза той. — Не ти разбрах името.

— Двуцвет — изсъска хлапето, сякаш произнасяше смъртна присъда.

— Двуцвет? Сигурно заради косата, а?

— Правилно, Шерлок.

— Запомнящо се име. Ти ли го измисли?

— Адски си прав — гордо обяви то. — И смятам да го патентовам.

Бекър се намръщи.

— Искаш да кажеш, да регистрираш търговска марка? — И понеже видя объркването на хлапето, реши да поясни: — За име трябва търговска марка, не патент.

— Каквото и да е! — изкрещя хлапето безсилно. Пъстрата тълпа от пияни и дрогирани по съседните маси вече се заливаше в истеричен смях. Двуцвет се изправи и презрително изгледа Бекър. — И какво искаш от мен?

За миг Бекър искаше да му каже: „Искам да си измиеш косата, да си изчистиш речника и да си намериш работа“. Но после прецени, че иска прекалено много за първа среща.

— Трябва ми малко информация — примирително каза той.

— Шибай се.

— Търся един човек.

— Не съм го скивал.

— Не съм го виждал — поправи го Бекър и направи знак на минаващата сервитьорка, която разнасяше бира. Купи две „Агуила“ и връчи едната на Двуцвет. Момчето се смая. Отпи глътка от бирата и внимателно огледа Бекър.

— Да не ме сваляш?

Бекър се усмихна.

— Търся едно момиче.

Признанието му накара Двуцвет да изцвили:

— Ха… Никоя няма да ти бутне, докато си облечен по този начин!

Бекър се намръщи.

— Не искам да ми „бута“, а само да поговоря с нея. Току-виж можеш да ми помогнеш да я намеря.

Двуцвет остави бутилката на масата и попита:

— Ченге ли си?

Бекър само поклати глава.

— Приличаш ми на ченге.

— Виж, хлапе, аз съм от Мериланд. Дори да съм полицай, какви права бих имал тук според теб?

Въпросът, изглежда, го затрудни.

— Казвам се Дейвид Бекър — усмихна се той и протегна ръка през масата.

Пънкът отскочи отвратено.

— Стой назад, педи!

Бекър прибра ръката си. Хлапето се озъби:

— Дори да реша да ти помогна, това ще ти струва нещо.

— Колко? — Бекър реши, че може да се попазари.

— Сто долара.

— Имам само песети — намръщи се Бекър.

— Няма значение, нека бъдат сто песети.

Валутните курсове, изглежда, не бяха силната страна на Двуцвет, защото сто песети се равняваха на осемдесет и седем цента.

— Разбрахме се — съгласи се Бекър и удари в потвърждение с дъното на бутилката по масата.

Хлапето се усмихна нормално за пръв път.

— Разбрахме се.

— Окей — продължи Бекър и понижи глас. — Мисля, че момичето, което търся, се навърта тук. Има червена, бяла и синя коса.