Цифрова крепост - Страница 67

— Естествено, нали съм личният му помощник.

— Дай ми го.

Бринкерхоф не можеше да повярва на ушите си.

— Мидж, надявам се да ме разбереш, но няма абсолютно никакъв начин да те пусна в кабинета му.

— Налага се! — настоя тя. После се обърна и започна да въвежда нещо на клавиатурата на Големия брат. — Поисках списъка със заданията в опашката на TRANSLTR. Ако Стратмор е заобиколил „Гонтлит“, това веднага ще се види на разпечатката.

— И какво общо има това с кабинета на Фонтейн?

Тя го изгледа яростно.

— Този списък може да бъде разпечатан само на принтера в кабинета на Фонтейн. Не ми казвай, че не го знаеш!

— Причината е, че става дума за информация с поверително съдържание, Мидж.

— Това е криза. Трябва да видя списъка.

Бринкерхоф сложи ръце върху раменете й.

— Мидж, успокой се, моля те. Знаеш, че не мога да…

Тя изсумтя и пак се обърна към клавиатурата.

— Пускам го да се разпечатва. Влизам там, вземам го и излизам. Дай ми ключа!

— Мидж…

Тя свърши с клавиатурата и отново се обърна към него.

— Чад, справката се разпечатва за трийсет секунди. Ето как ще се разберем. Даваш ми ключа. Ако Стратмор е заобиколил филтрите, викаме охраната. Ако бъркам, тръгвам си, а ти отиваш да мажеш мармалад по Кармен Уерта. — Изгледа го злобничко и протегна ръка. — Чакам…

Бринкерхоф изпъшка и за сетен път съжали, че я бе върнал от коридора да провери отчета на „Крипто“. После изгледа протегнатата й ръка.

— Говориш за класифицирана информация в кабинета на директора. Имаш ли представа какво ще се случи, ако ни хванат?

— Директорът е в Южна Америка.

— Съжалявам… — каза след кратко колебание Бринкерхоф. — Просто не мога! — Скръсти ръце на гърдите си и тръгна да излиза.

Мидж го изгледа. Сивите й очи пламтяха.

— О, можеш, можеш… — прошепна тя, обърна се към Големия брат и отвори видеоархивата.

„Ще й мине“, каза си Бринкерхоф, докато се настаняваше зад бюрото си, за да прегледа останалите отчети. Как можеше да очакват от него да предаде ключовете от офиса на директора, защото Мидж я гони параноята?

Беше започнал с разбивката за КОМСЕК, когато работата му бе прекъсната от шум на гласове, идващи от съседната стая. Заряза разпечатките и отиде да види какво става.

Всъщност в апартамента бе тъмно, с изключение на синята светлина, изливаща се през открехнатата врата на Мидж, Вслуша се. Гласовете не спираха. Звучаха… възбудени?

— Мидж?

Тръгна през тъмнината към кабинета й. Сега вече гласовете му звучаха определено познати. Бутна вратата. Стаята беше празна. Столът на Мидж също. Звукът идваше над главата му. Бринкерхоф вдигна поглед към видеомониторите й моментално му призля. На дванайсетте екрана се разиграваше една и съща сцена: перверзно хореографиран балет. Бринкерхоф се подпря на бюрото на Мидж и остана да гледа парализиран от страх.

— Чад? — чу се глас зад него.

Той се стресна, извърна се и се взря в полумрака. Мидж стоеше в ъгъла на приемната, непосредствено до двукрилата врата за кабинета на директора. Ръката й беше протегната и разтворена.

— Ключовете, Чад!

Лицето на Бринкерхоф пламна. Той пак погледна мониторите. Опита се да не вижда образите над главата си, но беше безнадеждно. Той беше навсякъде, стенещ от удоволствие и страстно галещ малките, намазани с мед гърди на Кармен Уерта.

66.

Вратата с надпис CABALLEROS беше блокирана от оранжев конус и количка, е препарати за почистване и бърсалки за под. Бекър изгледа другата врата — DAMAS. Отиде при нея и силно почука.

— Hola? — каза високо и открехна вратата няколко сантиметра. — Con permiso?

Тишина.

Той влезе.

Тоалетната беше като всяка обществена испанска тоалетна — идеален квадрат, бели плочки, една крушка на тавана. Както обикновено имаше една кабина и един писоар. Дали писоарът в женската тоалетна някога се използваше, бе без значение — универсалното решение позволяваше на предприемача да си спести разноските за втора кабина.

Бекър се огледа с отвращение. Беше мръсно. Умивалникът бе задръстен с мътна кафява вода. Навсякъде бяха разхвърляни кърпички за бърсане на ръце. Подът беше мокър. Електрическият сешоар бе изплескан със зеленикави петна от пръсти.

Бекър застана пред огледалото и въздъхни. Очите, които винаги досега го бяха гледали с пламенна чистота, този път не бяха така ясни. „Колко време вече се мотая тук?“ Но мозъкът му бе достатъчно изморен, за да се справи дори с тази елементарна аритметика. По навик оправи двойния възел на вратовръзката си. После се обърна към писоара зад себе си. Докато стоеше пред него, отново се запита дали Сюзан вече се е прибрала. „Къде ли може да е била? Нима е отишла в «Стоун Манър» без мен?“

— Ей! — разнесе се зад него гневен глас. Бекър подскочи.

— Аз… И-и-звинявам се… — объркано заекна той, докато бързаше да вдигне ципа си. — Много се… аз…

Обърна се и видя току-що влязло момиче. Беше младо, сякаш свалено от корицата на „Седемнайсетгодишна“ — обуто в консервативно изглеждащи панталони от шотландско каре и с бяла блузка без ръкави. В ръката си носеше пътна чанта модел „ЕлЕл Бийн“. Русата й коса бе оформена в стилна прическа.

— Страшно съжалявам — запъна се Бекър и пристегна колана си. — Но мъжката тоалетна беше… и… както и да е, излизам.

— Шибан перверт!

Бекър се сепна. Непристойността никак не подхождаше на изящната уста — беше като помия, изсипвана от кристална гарафа за вино. Докато се взираше в нея, той осъзна, че тя изобщо не е така фина, както му се бе сторила на пръв поглед. Очите й бяха подпухнали и зачервени, лявата й предмишница бе отекла. Под червенината на кожата прозираше насиняване.