Цифрова крепост - Страница 68

„Господи — помисли си Бекър. — Наркотици интравенозно!“

— Вън! — изкрещя тя. — Махай се веднага!

Бекър моментално забрави за пръстена, за АНС и за всичко друго. Сърцето му се разкъсваше от съжаление. Родителите на момичето сигурно го бяха изпратили тук по някаква програма в подготвително училище, бяха му дали карта „ВИЗА“ и… ето го, в тоалетната на летището посред нощ, за да си бие поредната инжекция.

— Добре ли си? — загрижено попита той, докато отиваше към вратата.

— Добре съм — надменно отговори тя. — Махай се!

Бекър се обърна да излезе. Хвърли последен тъжен поглед на ръката й. „Нищо не можеш да направиш, Дейвид. Не се занимавай повече с нея“.

— Разкарай се де! — изкрещя тя.

Бекър кимна и й каза с тъжна усмивка:

— И внимавай.

67.

— Сюзан? — запъхтяно каза Хейл, заврял лице в нейното.

Все още я беше яхнал, отпуснал цялата си тежест върху нея. Опашната му кост се забиваше болезнено в слабините й през тънката материя на полата. От носа му капеше кръв и се стичаше по нея. Тя усети, че й се повдига. Ръцете му бяха върху гърдите й.

Но тя не усещаше нищо. „Докосва ли ме наистина?“ Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае, че той не я опипва, а закопчава горното копче на блузката й.

— Сюзан? — повтори Хейл с труд, сякаш въздухът не му стигаше. — Трябва да ме измъкнеш оттук.

Но Сюзан беше замаяна. Не можеше да разбере нищо.

— Сюзан, трябва да ми помогнеш. Стратмор уби Чартрукян. Видях го с очите си!

Сюзан разбра смисъла на думите му чак след малко. Стратмор уби Чартрукян?! Хейл явно нямаше представа, че Сюзан го бе видяла да се крие долу.

— Стратмор знае, че го видях! — повиши глас Хейл. — И ще убие и мен!

Ако не бе останала без дъх от страх, Сюзан сигурно щеше да се изсмее в лицето му. Много добре познаваше манталитета на бившия морски пехотинец „разделяй и владей“. Измисляй лъжи и противопоставяй с тяхна помощ враговете един на друг.

— Истина е! — извика той. — Трябва да повикаме помощ! Мисля, че и двамата сме в опасност.

Но тя не вярваше на нито една негова дума.

Краката на Хейл явно започваха да се схващат и той се надигна, за да смени позата си. Отвори уста да каже нещо, но така и не можа.

В мига, в който тялото на Хейл се отлепи от слабините й и преди да осъзнае какво прави, някакъв рефлекторен инстинкт заби лявото й коляно с все сила в чатала на Хейл. Тя усети как капачката й размазва меката торбичка между краката му.

Хейл изви от болка и омекна. Сюзан побърза да се измъкне изпод него. Тръгна залитайки към вратата, макар да разбираше, че в това състояние е немислимо да се измъкне навън сама.

Застана зад дългата заседателна маса и заби пети в мокета. Масата бе на колелца. Тя я извъртя към вратата и забута с всички сили. За щастие колелцата бяха добри и масата се затъркаля почти без усилие и набра скорост.

На метър и половина от вратата Сюзан пусна масата, скочи встрани и покри лицето си с ръце. Масата се заби в стъклото и стената избухна в дъжд от ситни парчета. За първи път от построяването на „Крипто“ звуците на залата отвън проникнаха във „Възел 3“.

Сюзан отвори очи. Набрала инерция, масата се търкаляше напред макар и по-бавно, и се скриваше в мрака.

Сюзан обу обувките си, хвърли последен поглед на все още гърчещия се Грег Хейл и изскочи през дупката в залата на „Крипто“.

68.

— Е, оказа се доста лесно, нали? — насмешливо каза Мидж, докато Бринкерхоф й подаваше ключовете за офиса на Фонтейн.

Бринкерхоф изглеждаше смазан.

— Обещавам ти да го изтрия, преди да си тръгна — успокои го Мидж. — Освен ако ти и жена ти не поискате записа за частната си колекция.

— Просто вземи проклетата разпечатка — сопна се той. — И се махай!

— Si, senor — засмя се Мидж, имитирайки груб пуерторикански акцент. Намигна му и се отправи към двойната врата за кабинета на Фонтейн.

Частният кабинет на Лиланд Фонтейн по нищо не приличаше на останалата част от директорския офис. Тук нямаше картини, тапицирани столове, фикуси в саксии и антични часовници. Вместо това цареше атмосфера на ефективна работа. Покритото със стъкло бюро и черният кожен стол бяха обърнати към огромния прозорец. В ъгъла, до малката масичка за кафе с френска кафеварка за еспресо върху нея, бяха сложени кантонерки за документация. Луната вече се бе вдигнала високо над Форт Мийд и през прозореца се процеждаше мека светлина, подчертаваща спартанската подредба.

Мидж отиде делово до принтера, взе вече разпечатания списък и се взря нетърпеливо в него.

— Нищичко не мога да прочета — оплака се тя. — Я светни.

— Ще го прочетеш отвън. Хайде…

На Мидж, изглежда, й доставяше голямо удоволствие да го дразни. Тя отиде при прозореца и наклони разпечатката да я прочете на проникващата отвън светлина.

— Мидж…

Тя невъзмутимо продължаваше да чете.

Бринкерхоф неспокойно пристъпи от крак на крак — стоеше до вратата.

— Мидж… моля те. Това е частният кабинет на директора.

— Трябва да е тук някъде — прошепна тя. — Стратмор е заобиколил „Гонтлит“, знам го. — И се залепи за прозореца, извъртяна към лунната светлина.

Бринкерхоф започваше да се изпотява. Мидж продължаваше да чете.

След няколко секунди тя ахна:

— Знаех си! Направил го е! Наистина го е направил! Идиот с идиот! — Тя вдигна листа във въздуха и го развя. — Заобиколил е „Гонтлит“… ела да видиш!

Бринкерхоф се обърка — не знаеше как да постъпи. После се затича през кабинета на началника си и застана до Мидж. Тя му посочи нещо в края на списъка.

Бринкерхоф зачете. Не вярваше на очите си.