Цифрова крепост - Страница 69

Разпечатката представляваше списък на последните трийсет и шест файла, постъпили за обработка в TRANSLTR. След името на всеки файл следваше четирицифреният код за разрешение, поставен от „Гонтлит“. Само последният файл в списъка беше без такова разрешение. След него просто пишеше: „Въведен ръчно“.

„Господи — беше първата мисъл на Бринкерхоф. — Мидж пак се оказа права“.

— Какъв идиот! — бясна повтаряше Мидж. — Виж, виж!… „Гонтлит“ два пъти е отхвърлял файла! Полиморфни низове! Но не, той ръчно го е вкарал! Какво си е мислил, че прави, по дяволите?

Коленете на Бринкерхоф омекнаха. Питаше са как така Мидж винаги е права. Никой от тях не забеляза отражението в прозореца до тях. На вратата на личния кабинет на Фонтейн стоеше едър мъж.

— Мамка му — задави се Бринкерхоф, — наистина ли мислиш, че имаме вирус?

— А какво друго може да е? — въздъхна Мидж.

— Нещо, което не ви влиза в проклетата работа! — избумтя плътен бас зад тях.

Мидж си удари главата в прозореца. Бринкерхоф се препъна в стола на шефа и залитна към вратата.

— Шефе! — ахна той, после пристъпи към него и му подаде ръка. — Добре дошли, сър! — Грамадният човек не обърна внимание на ръката му. — А-а-аз мислех… — заекна Бринкерхоф. — Ми-мислех, че сте в Южна Америка.

Лиланд Фонтейн гледаше личния с помощник с очи като куршуми.

— Да… И се върнах.

69.

— Ей, господине!

Бекър вървеше през залата към телефонните автомати. Спря и се обърна. Към него се приближаваше момичето, което го беше изненадало в тоалетната. Махаше му да почака.

— Почакайте, господине!

„Сега пък какво? — сепна се Бекър. — Само да не се окаже, че иска да ме обвини в неприлично поведение“.

Момичето влачеше с мъка пътната си чанта. И се усмихваше.

— Извинявам се, че ви се накрещях там… вътре. Но се стреснах.

— Няма нищо — увери я Бекър, леко озадачен какво става. — Не ми беше там мястото.

— Зная, че ще ви прозвучи налудничаво — каза тя, като мигаше начесто със зачервените си очи, — но не бихте ли могли да ми… заемете малко пари?

Бекър я изгледа, изненадан от думите й.

— Пари за какво? — остро попита той. „Само не очаквай да ти дам пари за наркотици“.

— Искам да се прибера у дома — обясни блондинката. Ще ми помогнете ли?

— Изпуснахте полета си ли?

Тя кимна.

— Загубих си билета. Отказаха да ми издадат нов. Авиокомпаниите често са… много жестоки. А нямам пари, за да си купя нов.

— Къде са родителите ви?

— В Щатите.

— Не можете ли да им се обадите?

— Не става. Вече опитах. Те са убедени, че се веселя на яхтата на някое гадже.

Бекър огледа скъпите дрехи на момичето.

— И нямате кредитна карта?

— Имах, но татко я блокира. Мисли си, че съм на наркотици.

— Не сте ли на наркотици? — с безизразно лице попита Бекър, подчертано гледайки отеклата й предмишница.

— Разбира се, че не съм! — възмути се момичето. Погледна го с невинен поглед и той изведнъж заподозря, че го разиграват. — Моля ви се! — примоли се то. — Изглеждате богат човек. Имам нужда от малко налични, за да се прибера. Ще ви ги върна.

Бекър беше убеден, че каквато и сума да й даде, тя ще свърши в джоба на някой наркодилър в Триана.

— Първо — започна той, — не съм богат човек, а обикновен преподавател. Но ще ви кажа какво смятам да направя… „Сега ще ти платя да си свалиш картите и да видим какво тогава ще направиш ти“. — Защо не ви купя направо билет?

Блондинката го изгледа смаяно и възкликна:

— Ще го направите ли наистина? Ще ми купите билет!? О, боже, колко съм ви благодарна!

Бекър онемя. Явно беше преценил нещата съвсем погрешно.

Момичето го прегърна през врата.

— Изкарах ужасно лято. — Изведнъж тя се задави в сълзи. — Страшно ви благодаря. Как искам да се махна оттук!

Бекър отвърна на прегръдката едва-едва. Момичето го пусна и той отново подчертано погледна ръката й. Тя проследи погледа му до синината.

— Ужасно, нали?

— Нали казахте, че не сте наркоманка.

Момичето се засмя весело:

— О… това е „Маджик маркър“! Едва не си съдрах кожата, докато го изтъркам.

Бекър погледна по-отблизо. И настина, под флуоресцентното осветление се виждаше, че на зачервената кожа има едва различими думи… думи, изписани направо върху плътта.

— Но… очите ви — запъна се Бекър. Започваше да се чувства все по-глупаво. — Много са зачервени.

Тя пак се засмя.

— Плаках. Нали ви казах, че изпуснах полета.

Съвсем объркан, Бекър пак погледна ръката й. Тя се намръщи притеснено.

— Опа, вие май го прочетохте, а?

Този път Бекър се наведе да разгледа полуизтрития надпис съвсем отблизо. Сега вече четирите думи можеха ясно да се прочетат. И последните дванайсет часа преминаха за секунда пред погледа му.

Дейвид Бекър се озова отново в хотелската стая на „Алфонсо XIII“. Дебелият германец докосва ръката си и казва на развален английски: „Шибай се и пукни“.

— Какво ви е? — загрижено попита момичето.

Бекър не откъсваше поглед от ръката й. Главата му се въртеше. Четирите думи върху кожата на момичето казваха пределно ясно: „Шибай се и пукни“.

Блондинката на свой ред погледна притеснено ръката си.

— Написа ми го един приятел… срам ме е… наистина.

Но Бекър бе неспособен да обели дума. Шибай се и пукни. Не можеше да повярва. Германецът не се бе опитвал да го обиди, а бе искал да му помогне. Чак сега той вдигна поглед към лицето на момичето. Май в косата й имаше следи от измита червена, бяла и синя боя.

— Т-ти… — заекна Бекър. На ушите й нямаше дупки за обеци. — Случайно да носиш обеци?

Момичето го изгледа странно, бръкна в джоба си и извади висулка с форма на череп.